— Съжалявам — каза той, използвайки най-добрия си немски, — че нашата приятна вечер трябва да приключи, но за мен е вече време да пожелая на всички ви „лека нощ“. — И след това, тъй като никой не каза нищо, той добави: — И ви благодаря най-искрено за вашето гостоприемство!
— Напротив! — моментално отвърна Калкман, ставайки от стола си и игнорирайки подадената му от англичанина ръка. — Ние сме тези, които трябва да ви благодарим, и го правим с най-голямо признание и искреност!
В същия момент поне половин дузина от братята застанаха между него и вратата.
— Много мило от ваша страна, че го казвате — отвърна Харис толкова твърдо, колкото можеше да си позволи, забелязвайки това раздвижване с крайчеца на окото си, — но аз наистина не предполагах, че моето случайно посещение ви е доставило толкова голямо удоволствие! — Той направи още една крачка към вратата, но брат Шлиман прекоси бързо стаята и застана пред него. Неговата поза беше безкомпромисна. Мрачно и страшно изражение се изписа на лицето му.
— Но вие НЕ дойдохте случайно, брат Харис! — каза той така, че цялата стая да го чуе. — Ние сигурно не сме разбрали погрешно вашето присъствие тук? — Той повдигна черните си вежди.
— Не, не! — побърза да отговори англичанинът. — Аз бях, аз съм очарован, че съм тук! Казах ви какво удоволствие изпитах от това, че съм между вас! Не ме разбирайте погрешно, моля ви! — Гласът му малко потрепери, затрудняваше се при намирането на думите. Все повече и повече му беше трудно, когато трябваше да разбира ТЕХНИТЕ думи.
— Разбира се — намеси се брат Калкман със своя плътен бас, — ние не сме разбрали погрешно! Вие се завърнахте в духа на истинска и безкористна преданост! Вие отдавате себе си доброволно и ние всички го оценяваме! Вашата готовност и благородство са тези, които така изцяло спечелиха нашата почит и уважение! — Лек шепот на одобрение премина през стаята. — Това, от което ние всички се възхищаваме, от което и нашия велик учител особено ще се възхити, е цената на вашата спонтанна и доброволна…
Той употреби дума, която Харис не разбра. Той каза „Opfer“, което означаваше „жертва“. Озадаченият англичанин си заблъска главата за превода на тази дума, но търсеше напразно, защото за нищо на света не можеше да си спомни какво значеше тя. Но думата, поради цялата му неспособност да я преведе, смрази душата му. Беше лошо, много по-лошо от всичко друго, което си беше представял. Почувства се като изгубено, безпомощно създание и целия хъс за борба го напусна от този момент.
— Чудесно е да бъдеш такава безкористна… — добави Шлиман и застана до него с една отвратителна усмивка на лицето. Той бе употребил същата дума „Opfer“.
„Господи! Какво би могло да означава всичко това? Да отдаде себе си! Истински дух на преданост! Предано, безкористно, чудесно! Opfer, Opfer, Opfer!“ — мислеше Харис трескаво. Какво за бога означаваше тя, тази странна, загадъчна дума, която смрази така силно сърцето му?
Направи безстрашен опит да запази своето присъствие на духа и въздържа нервите си. Обръщайки се, той видя, че лицето на Калкман бе мъртвешки бледо. Калкман! Чак сега гостът разбра това твърде добре. „Kalkmann“ означаваше „човек от вар“. Той знаеше това, но какво значеше „Opfer“? Това беше истинският ключ на положението. Думите изтичаха от паметта му в безкраен поток — необичайни, редки думи, които той вероятно беше чувал само веднъж в живота си. „Opfer“ — дума често употребявана, напълно му убягваше. Каква невероятна подигравка бе всичко това!
Тогава Калкман, мъртво блед, с лице твърдо като желязо, изрече няколко думи, които Харис не долови и стоящите покрай стените братя веднага намалиха светлината на лампите. Стаята се затъмни. В полумрака той едва можеше да различи техните лица и движения.
— Време е! — чу той безжалостният глас на Калкман да говори точно зад него. — Среднощният час наближава! Да се приготвим! Той идва! Той идва! Брат Азмоделиус идва! — Гласът на Калкман се извисяваше до песнопение.
Смисълът на това име, по някаква необикновена причина, беше ужасен — изключително ужасен! Харис се разтрепери от глава до пети, когато го чу. Неговото произнасяне изпълваше въздуха като едва доловима гръмотевица. Незнайни сили се изправиха около него, превръщайки нормалното в ужасно и духа на смъртен страх премина през цялото му същество, довеждайки го до предела на припадъка.
АЗМОДЕЛИУС! АЗМОДЕЛИУС! Името беше отвратително. Защото той вече разбра за кого се отнасяше то и значението, което лежеше в неговите срички. В същия миг разбра и значението на онази забравена дума. Смисълът й проблясна в душата му като послание на смъртта.