Помисли да направи последно безумно усилие, за да достигне вратата, но слабостта на треперещите му колена и редицата от черни фигури, които стояха помежду им, го разубедиха веднага. Би могъл да извика за помощ, но спомняйки си празнотата на огромната постройка и уединеността на разположението й, той разбра че никаква помощ нямаше да дойде по този начин и замълча. Стоеше неподвижен и не правеше нищо. Но вече знаеше какво го очаква.
Двама от братята се приближиха и го хванаха нежно за ръката.
— Брат Азмоделиус ви приема — прошепнаха те. — Готов ли сте?
Тогава той събра смелост и се опита да говори:
— Но какво общо имам аз с брат Азм-Азмо…? — запъна се той, опитвайки се безуспешно да изрече неизказания поток от думи. Устните му отказваха да произнесат името. Той не можеше да го произнесе като тях! Не можеше да го произнесе въобще! Неговото чувство за безпомощност навлезе в най-острата си фаза, защото неспособността му да изговори името отново силно объркваше съзнанието му и той стана невероятно възбуден. — Дойдох тук за едно приятелско посещение — опита се да каже той с голямо усилие, но за свое голямо учудване чу гласа си да казва нещо съвсем различно и действително да употребява същата онази дума, която всички те бяха употребили. — Аз дойдох тук като доброволна „Opfer“ — чу той собствения си глас, — И СЪМ НАПЪЛНО ГОТОВ!
Вече беше безнадеждно обречен! Не само разсъдъка му, но и самите му мускули бяха излезли извън контрол. Той почувствува, че се намира на границата на един призрачен и демонски свят, свят в който името, което те бяха произнесли се явяваше като име на самия Сатана.
Това, което последва той чу и видя като в кошмарен сън.
— В полумрака, който скрива цялата истина, нека се приготвим да боготворим и обожаваме — напевно изрече Шлиман, който го беше последвал до началото на стаята.
— В тъмата, която предпазва лицата ни пред Черния Трон, нека да приготвим доброволната жертва! — пригласи му Калкман със своя силен бас.
Те повдигнаха лицата си, слушайки в очакване, и неприятен тътнещ звук като от преминаването на огромни снаряди изпълни въздуха, далеко, много далеко, много заплашителен и необичаен. Стените на стаята потрепериха.
— Той идва! Той идва! Той идва! — припяха братята в хор. Тътнещият звук замря и тягостна атмосфера на мъртвешки, безкраен хлад надвисна над всичко. Тогава Калкман, мрачен и неописуемо суров, се обърна в полумрака с лице към останалите.
— Азмоделиус, нашият Старши Брат е близо до нас! — извика той с глас, който макар и да потреперваше, все още беше твърд като желязо. — Азмоделиус е близо! Пригответе се!
След това последва пауза, в която никой не помръдна или проговори. Един висок брат се приближи до англичанина, но Калкман вдигна ръката си.
— Нека очите останат незакрити — каза той, — в чест на това толкова доброволно отдаване! — И за свой ужас Харис едва сега разбра, че ръцете му бяха вече привързани към тялото.
Братът отново се оттегли в мълчание и в паузата, която последва всичките фигури около него паднаха на колене. Както се снижаваха с приглушени от преклонение и страхопочитание гласове, те викаха тихо, гнусно, отблъскващо името на Създанието, което очакваха да се появи всеки момент.
Тогава, в дъното на стаята, където му се беше сторило, че прозорците са изчезнали и той вижда звездите, далеч на фона на нощното небе, величествени и страшни изплуваха очертанията на човек. Някакво мрачно величие го обгръщаше и затова той приличаше на бронирана статуя — огромна, импозантна, ужасяваща в своето далечно великолепие. В същото време лицето беше духовно силно и така гордо, така аскетично тъжно, че Харис почувства, както гледаше, че очите му не можеха да издържат такава гледка, и че в следващия момент силата на зрението му ще му изневери и ще премине в небитието.
След това стаята се изпълни и разтресе от звуци. Харис съвсем ясно разбра, че това бяха заглъхващите гласове на другите, предшествали го в дълги редици в течение на много години. Първо се чу ясен, остър вик като на човек в последно издихание, споменавайки името на преклонението пред тъмното Създание, което се радваше да го чуе. Виковете на удушените, късото, затруднено дишане на насилствено задушените и гъргоренето на стегнатото в примка гърло, всичко това отекваше между стените — същите стени, между които той беше пленник подготвян за жертвоприношението. Виковете идваха не само от разкъсаните тела, о много по-лошо, от смазани, прекършени души. И както този грозен припев се засилваше и отслабваше, се появиха и лицата на изгубените, клети създания, на които те принадлежаха. На фона на завесата от сива светлина Харис виждаше как във въздуха покрай него плува една съвкупност от бледи и жалки човешки лица, които като че ли го викаха и му говореха неразбрано, сякаш той вече беше един от тях.