Бавно, когато гласовете притихнаха и бледоликата компания отплува, от небето се спусна онази гигантска сива форма и приближи стаята, в която бяха поклонниците и техният пленник. Ръце се вдигаха и сваляха в тъмнината и той се почувствува облечен в дрехи различни от неговите. Леден обръч сякаш стягаше главата му, докато около кръста, притискайки завързаните му ръце, той почувства силно затегнат пояс. Накрая, по самото му гърло премина меко копринено докосване, което макар и да нямаше силно осветление и огледало пред лицето му, той разбра, че е въжето на жертвоприношението — и на смъртта.
В този момент братята, все още проснати на пода, започнаха отново своето скръбно, но страстно песнопение и тогава се случи нещо странно. Защото, очевидно без да се движи или променя положението си, огромната фигура внезапно се беше отзовала в стаята, почти до него и изпълваше пространството като изключваше всичко останало.
Той беше вече отвъд всички обикновени усещания за страх. Само едно сиво, монотонно чувство като за смърт, смърт на душата, се пробуди в сърцето му. Мислите му бавно го напущаха. Краят беше близо и той знаеше това. Отвратително пеещите гласове достигаха до него като вълни.
— Ние се прекланяме! Ние обожаваме! Ние отдаваме!
Звуците изпълваха ушите му и блъскаха почти безсмислено по мозъка му. Тогава величественото сиво лице се обърна бавно надолу към него и цялата му душа се разкри сякаш беше погълната от морето на онези изтерзани страдалчески очи. В същия миг дузина ръце го принудиха да падне на колене и във въздуха пред себе си той видя вдигнатата високо ръка на Калкман и усети, че стягането около врата му ставаше по-силно.
Точно в този момент, когато той беше оставил всякакви надежди, а за помощ от боговете или хората не можеше да става и дума, се случи нещо странно. Пред неговия чезнещ и ужасен поглед, без никаква явна причина, напълно неканено и необяснимо, се появи лицето на онзи, другия човек от масата за вечеря в странноприемницата до гарата. И видът, дори и мислен, на това силно, благодетелно, енергично английско лице, внезапно го вдъхнови с нова смелост. Този силен образ, той вече разбра, бе образ на проста доброта, каквато може да е била видяна от древните хора по бреговете на Галилея. Лице, което би могло да завладее и дяволите от отвъдния свят.
В своето отчаяние и самотност, Харис го беше призовал и го бе повикал с думи, изказани със сигурност и убеденост. Гласът му успя да прозвучи по някакъв начин в този върховен миг, макар че думите, които тогава употреби, били те на немски или английски, той никога не можеше да си спомни. Техният ефект, независимо от това, бе моментален. Братята разбраха и онази мрачна сива фигура на злото също разбра.
За един миг объркването беше страхотно. Чу се силен разрушителен звук. Сякаш цялата земя трепереше. Но всичко, което Харис си спомни след това, бяха онези гласове, които се извисиха около него в шума на ужасна суматоха.
— Един могъщ човек е сред нас! Човек на Бога!
Силният звук — свистенето в пространството на огромни снаряди се повтори и той се струполи на пода в безсъзнание. Цялата сцена беше изчезнала, изчезнала като пушек над селския покрив, когато духне вятър. До Харис беше седнала крехка, изящна, не германска фигура — фигурата на непознатия от странноприемницата, човекът, който имаше „силно изразителни очи“.
Когато Харис дойде на себе си почувства студ. Лежеше под открито небе и хладният въздух от полето и гората галеше лицето му. Той се надигна и погледна наоколо. Споменът от последната ужасна сцена беше все още в съзнанието му, но от нея не беше останала и следа. Нито стени, нито тавани го обграждаха. Той вече не беше въобще в някаква стая. Нямаше лампи с намален пламък, нямаше дим от пури, нито черните форми на мрачните поклонници, нито огромната сива фигура надвиснала отвъд прозорците. Намираше се на открито и лежеше върху купчина тухли и хоросан с напоени от росата дрехи и ярко светещите звезди над главата. Той лежеше разбит и потресен всред натрупаните отломки на разрушена постройка. Изправи се и се огледа. Там, в мъгливата далечина лежеше заобикалящата мястото гора и съвсем близо до него се извисяваха контурите на селските постройки. Но под краката му, без съмнение, нямаше нищо освен неравните купчини от камъни, които подсказваха за отдавна превърнала се в пепел сграда. Тогава той видя, че камъните бяха почернели и онези огромни дървени греди полуизгорели, полуизгнили, се открояваха сред общия безпорядък. Значи той стоеше сред развалините на една изгоряла и разрушена постройка и дивоизрастналите храсти и коприва доказваха в заключение, че тя е лежала така от дълги години.