Луната беше вече залязла зад гората, но звездите, които обсипваха небосклона хвърляха достатъчно светлина, която му позволяваше да се увери във всичко, което виждаше. Харис — търговецът на коприна — стоеше сред тези разбити, обгорени камъни и трепереше. Внезапно осъзна, че от тъмнината беше излязла човешка фигура и сега тя стоеше до него. Взирайки се, той помисли, че разпознава лицето на странника от странноприемницата до гарата.
— Истински ли СТЕ? — попита той с глас, който трудно разпозна като свой.
— Повече от истински, аз съм приятел! — отвърна странникът. — Аз ви последвах до тук от странноприемницата.
Харис се изправи и гледа няколко минути без да добави нищо. Зъбите му тракаха. И най-малкият звук го стряскаше, но простите думи изказани на неговият собствен език и тонът, с който те бяха произнесени, го успокоиха невъобразимо.
— Вие също сте англичанин, слава Богу! — каза търговецът несвързано. — Тези германски дяволи… — Той прекъсна и постави ръка на очите си. — Но какво стана с всички тях? И стаята, и… и… — Ръката се спусна към гърлото му и нервно премина по врата му. Последва дълга въздишка на облекчение. — Всичко ли беше сън? Всичко? — попита разсеяно той.
Огледа се уплашено и непознатият се приближи към него, хвана ръката му.
— Елате! — каза той успокояващо, но със заповедническа нотка в гласа си. — Ще се махнем от тук! Главният път и дори горите ще бъдат повече по вкуса ви, защото ние сега стоим на едно от най-посещаваните, едно от най-ужасно посещаваните места от духове в целия свят.
Той поведе своя нерешително крачещ спътник през разбитата зидария, докато двамата достигнаха пътеката. Копривата жулеше ръцете им и Харис опипваше пътя си като човек, който сънува. Преминавайки разкривената желязна ограда, те достигнаха до пътеката и от там се отправиха към пътя, пробляскващ в бяло през нощта. Вече в безопасност, извън развалините, Харис се съвзе и се обърна, за да погледне назад.
— Но как е възможно? — Възкликна той, но гласът му още трепереше. — Как е възможно? Когато аз дойдох тук, видях постройката на лунна светлина. Те отвориха вратата. Видях фигурите, чух гласовете и докоснах, да, докоснах самите им ръце. Видях техните проклети злобни лица, видях ги по-ясно, отколкото виждам вас сега. — Той бе дълбоко озадачен. Обаянието беше още изписано в очите му с известна степен на реалност, по-силна дори от реалността на нормалния живот. — Така силно ли съм се заблудил?
Тогава пак думите на странника достигнаха до него.
— Посещавано от духове? — и го гледаше сурово. — Посещавано от духове ли казахте? — Харис беше спрял на просеката и се вглеждаше в тъмнината, където постройката на старото училище се беше появила за първи път пред очите му. Но непознатият го накара да продължи бързо напред.
— Ще говорим по-безопасно по-нататък — каза той. — Аз ви последвах от странноприемницата в момента, когато разбрах къде отивате. Когато ви намерих беше единадесет часа…
— Единадесет часа — каза Харис, спомняйки си с потреперване.
— … видях ви да падате. Наблюдавах ви, докато сам дойдохте в съзнание и сега, сега аз съм тук, за да ви заведа безопасно обратно до странноприемницата. Аз развалих магията, обаянието…
— Дължа ви твърде много, господине — прекъсна го отново Харис, започвайки да разбира добротата на странника, — но аз въобще нищо не разбирам! Чувствувам се изумен и потресен! — Зъбите му тракаха и тялото му се тресеше силно. Разбра, че се държеше за рамото на другия. По този начин те преминаха отвъд обезлюденото и рушащо се село. Хванаха главния път, който водеше до странноприемницата и минаваше през гората.
— Онази училищна постройка е отдавна в развалини — каза мъжът до Харис. — Тя е изгорена до основи по заповед на старейшините от общността поне преди десет години. От тогава и селото е необитавано. Но мисленият образ за някои ужасни събития, които се случили под този покрив в миналото, още продължавал да живее. И „празните фигури“ на главните участници все още извършвали отвратителните и ужасни деяния, които довели до неговото окончателно разрушаване и обезлюдяването на цялата колония. Те били поклонници на дявола!
Харис слушаше с капки пот на челото в прохладната нощ.
— Вашият груб разговор със свещеника на вечеря, бе това, което ме насочи по следата на това забележително събитие — чу търговецът спокойния глас на мъжа до него в тъмнината. — И от него аз научих, след като излязохте, историята за дяволопоклонничеството, което се било тайно установило в сърцето на тази скромна и благочестива общност.