— Преклонение пред дявола! Тук…? — заекна Харис вцепенен.
— Да, тук! Провеждано тайно в продължение на години от една група братя, преди необяснимите изчезвания на хора в околността да доведат до неговото разкриване. Та къде биха могли те да намерят по-безопасно място за своите злодеяния от това тук, в това свято място — под прикритието на самата сянка на светостта и праведно съществуване?
— Ужасно, ужасно! — прошепна търговецът на коприна. — И като ви кажа с какви думи се обръщаха към мен…
— Знам всичко — спокойно отговори странникът. — Аз чух и видях всичко. Първоначално планът ми беше да изчакам до края и тогава да взема мерки за тяхното унищожаване, но в интерес на вашата лична безопасност, аз разкрих присъствието си преди приключването да достигне…
— Моята безопасност! Значи опасността беше истинска. Те бяха живи и… — Говорът му изневери. Той се спря на пътя и се обърна към своя придружител като едва различаваше блясъка на неговите очи в тъмнината.
— Това беше сборище на „празните фигури“, на зли хора, духовно развити, но зли, търсещи след смъртта на тялото да продължат своето гнусно и неестествено съществуване. И ако бяха постигнали целта си, вие на свой ред, след смъртта на тялото ви, щяхте да преминете под тяхна власт и да помагате за изпълнението на техните грозни намерения.
Харис не отговори. Той се мъчеше да концентрира мислите си върху приятните и обикновени неща от живота. Дори си помисли за коприна и Сейнт Пол. Припомни си лицата на своите партньори в бизнеса.
— Тъй като вие дойдохте изцяло подготвен, за да бъдете уловен — чу той гласът на другия от разстояние, — вашето силно интроспективно настроение пресъздаде миналото така живо, така силно, че вие веднага попаднахте във връзка с всички сили от онези дни, които по случайност още влачеха своето съществуване. И те ви пометоха целия, без съпротива.
Харис стисна по-силно рамото на странника като чу това. В момента имаше място само за една емоция. Не му се стори странно, че този непознат познаваше така дълбоко неговото състояние на духа.
— За съжаление само лошите чувства оставят своя отпечатък върху заобикалящите ни места и предмети — добави другият. — Само нечестивите страсти на човешките сърца изглеждат достатъчно силни, за да оставят картини, които се съхраняват, добрите са винаги твърде равнодушни.
Странникът въздъхна както говореше. Но Харис, изтощен и разбит до основи, крачеше до него и едва го слушаше. Той се движеше все още като в сън. Всичко беше много прекрасно за него: това прибиране под звездите в ранните часове на октомврийското утро, затихналата гора около него, леката мъгла, издигаща се тук-там над малките полянки и звукът на вода от стотици малки невидими потоци, запълващ паузите на разговора. В последствие той винаги си спомняше за това, като за нещо вълшебно и невъзможно, нещо, което бе изглеждало твърде красиво, особено красиво, за да е било съвсем истинско. И, въпреки че тогава той чу и разбра само една четвърт от онова, което каза непознатия, Харис си спомни за всичко случило се после. То остана с него до края на живота му и винаги с едно особено, обладаващо чувство за нереалност, сякаш бе изживял чудесен сън, от който можеше да си спомни само кратки и отбрани откъси.
Ужасът от предишното премеждие беше успешно разсеян. Когато стигнаха до странноприемницата до гарата, беше около три часа сутринта. Харис стисна ръката на странника с благодарност, срещайки погледа на онези светли, проницателни очи с отворено сърце. После се качи в стаята си.
Харис — търговецът на коприна — спа по-добре, отколкото можеше да се очаква и то така дълбоко, че се събуди късно през деня. Когато слезе долу и научи, че непознатия вече си е заминал, той разбра с голямо съжаление, че нито един път не беше помислил да го попита за името му.
— Да, той се записа в книгата за посетители — каза момичето в отговор на въпроса му.
Харис обърна пожълтелите страници и там намери последното записване с един много фин и оригинален почерк:
„Джон Сайлънс, Лондон.“