Спомените стремително прииждаха към Харис. Картината на малкото селце, живеещо своя безкористен живот под планинските върхове, търсещо енергично своя Бог и възпитаващо стотици момчета по правия път, изникна в съзнанието му с цялата сила на едно обладание. Той още един път почувствува стария загадъчен ентусиазъм — по-дълбок от морето и по-чуден от звездите — отново чу ветровете да въздишат над червените покриви при лунна светлина, чу гласовете на братята да говорят за нещо отвъд този живот, сякаш самите те го бяха изпитали с телата си. Както седеше в поклащащия се влак, един призрак на неизразим копнеж премина през повяхналата му и изморена душа, разбуждайки в дълбините й едно море от емоции, което той смяташе за отдавна замръзнало до неподвижност. Контрастът му причини болка — мечтателя-идеалист някога, човека на бизнеса сега — и един призрак на неземен покой и красота, познат на душата само при размишление, нежно докосна сърцето му, раздвижвайки странно повърхността й.
Харис се изтръгна от спомените и погледна навън през прозореца на купето, в което беше сам. Влакът бе отдавна минал Хорнберг и в далечината потоците падаха от варовичните скали в бяла пяна. Прикритите с гори кубета на планината се издигаха срещу небето. Беше октомври и въздухът бе хладен, пронизващ. Пушек от горящи дървета и влажен мъх се смесваха неусетно в него с нежното ухание на боровете. Отгоре, между върховете на най-високите ели, Харис видя да блещукат първите звезди и небето изглеждаше като един чист, светъл аметист, който подхождаше точно на цвета на всичките тези спомени намерили място в душата му.
Той се облегна в своя ъгъл и въздъхна. Беше корав човек и не бе изпитвал подобни чувства от години. На ръст беше едър и трябваше да има нещо много голямо, за да го раздвижи. Бе човек, в който мечтите за Бога обладаващи душата на младини, въпреки че са обляни от пяната на битката за пари, не бяха съвсем замрели, както се случва при мнозинството.
Приятна тръпка премина през него, когато влака спря с трясък на малка гара и мъжът видя името изписано с големи черни букви върху сива каменна постройка, а под надписа и метрите, сочещи надморското равнище. „Най-високата точка на линията! — възкликна той. — Колко добре си я спомням, «Зомерау» — Слънчева поляна. Следващата спирка е моята!“ Влакът започваше да се спуска надолу по хълма с включени спирачки и прекъсната пара. Харис подаде главата си от прозореца и един по един видя старите познати ориентири в здрача. Те се взираха в него подобно на мъртвешки лица в някой сън. Странни, силни чувства — полумъчителни, полуприятни — обхванаха сърцето му. „Това е описаният сив път, по който вървяхме толкова често и двама братя бяха винаги по петите ни — помисли той, — и там, за Бога, е завоят през гората към «Die Galgen», каменните бесилки, на които са бесили вещиците едно време!“. Той се усмихна леко, когато влака премина покрай мястото.
„А това е горичката, където момините сълзи обсипват земята през пролетта и кълна се — той показа главата си отвън с внезапен порив, — ако това не е същата поляна където Калам — френското момче — ловеше пеперуди заедно с мен, а брат Пагел ни даде половин дажба за отклонение от пътя без разрешение и за това, че крещяхме на родните си езици!“ И Харис отново се засмя, защото спомените се връщаха бързо, изпълвайки мислите му с живи и ясни подробности.
Влакът спря и той застана на сивата застлана с чакъл платформа като човек, който сънува. Сякаш не беше преди половин век, когато той за последен път чакаше там със завързани с въжета дървени кутии и се качи на влака за Страсбург. Връщаше се у дома след двугодишното заточение. Времето го изостави като стара дреха и той отново се почувства момче. Само дето нещата изглеждаха много по-малки, отколкото ги помнеше, изглеждаха сбръчкани и смалени, а разстоянията му се сториха с особено малки мащаби.