Мъжът се отправи по пътя към малката странноприемница, и както вървеше лицата и фигурите на бивши съученици — германци, швейцарци, италианци, французи, руснаци се изплъзнаха от мрачните гори и мълчаливо го придружиха. Те заставаха до него и отправяха питащи и тъжни погледи към очите му. Но той бе забравил техните имена. Някои от братята също дойдоха. Повечето от тях той помнеше по име: брат Рьост, брат Пагел, брат Шлиман и брат Гизин — стария проповедник, който бе видял себе си в населената от духове галерия на онези, които трябваше да умрат. Тъмната гора се разстилаше, подобно на море, което всеки момент можеше да връхлети с кадифени вълни върху сцената и да помете всички присъстващи лица. Въздухът — чудно благоухаещ, но с всеки полъх водеше и мрачен спомен…
И въпреки, че в основата на преживяването лежеше неизменната тъга, бе много интересно и съдържаше в себе си особено лично удовлетворение. Харис ангажира стая, поръча вечеря и чувствувайки се много доволен от себе си, възнамеряваше да отиде до старото училище още същата тази вечер. То се издигаше в центъра на селото, на около четири мили разстояние през гората и сега той си припомни за първи път, че тази малка протестантска колония живееше изолирана в страна, която иначе бе католическа. Разпятия и гробници обграждаха мястото подобно на часовои от воюваща армия. Отвъд площада на селото, с няколкото акра полета и зеленчукови градини, гората се изпречваше в солидни редици и отвъд края на дърветата започваше земя, управлявана от свещеници с друга вяра. Той смътно си спомни, че католиците показваха понякога известна враждебност към малкия протестантски оазис, който разцъфтяваше така спокойно и благополучно в тяхното обкръжение. Беше съвсем забравил това. Колко дребно му се стори всичко сега, при неговия огромен жизнен опит и познаване на други страни от големия външен свят! Приличаше на връщане назад, но не от тридесет години, а от триста.
Освен Харис имаше още двама души на вечеря. Единият — брадат мъж на средна възраст, облечен в меки вълнени дрехи — седеше сам в единия край и Харис го отбягна, защото беше англичанин. Страхуваше се, че може да е тук по работа, че е възможно дори да търгува с коприна, и че вероятно би могъл да говори за това. Другият пътник беше католически свещеник. Той бе малко човече, което ядеше салатата си с нож, но така внимателно, че беше почти безобиден и вида на „дрехата“ му бе нова, което припомни стария антагонизъм. Харис спомена в разговора за обекта на своето сантиментално пътуване и свещеникът го изгледа внимателно с повдигнати вежди. Изражението на изненада и подозрение раздразниха някак си Харис. Той отнесе това към различията във вярата.
— Да — продължи търговецът на коприна, доволен че говори за спомените, изпълнили душата му, — това бе едно интересно премеждие за момче от Англия, изпратено в училище със стотици чужденци. Добре си спомням самотата и непоносимата носталгия в началото. — Той си служеше много свободно с немския език.
Свещеникът срещу него вдигна поглед от студеното телешко и картофената салата и се усмихна. Лицето му беше доброжелателно. Той спокойно обясни, че не е от тези места, но прави обиколка на енориите във Вютемберг и Баден.
— Това бе живот на строга дисциплина — добави Харис. — Ние англичаните го наричахме, както си спомням „Затворнически живот!“
Лицето на другия, по някаква необяснима причина помръкна. След кратка пауза и повече от учтивост, отколкото от желание да продължи разговора на тази тема, той каза спокойно:
— Това бе едно процъфтяващо училище в онези години, разбира се. В последствие чух… — той леко повдигна рамене и странният му поглед, почти поглед на тревога, се върна в очите му.
Изречението остана недовършено. Нещо в тона на този човек изглеждаше неоправдано за неговия слушател, в известна степен укоряващо необичайно. Но Харис се въздържаше, въпреки всичко.
— Променило ли се е? — наруши мълчанието пак той. — Не мога да повярвам…
— Значи вие не сте чули? — отбеляза спокойно свещеникът, правейки жест сякаш да се прекръсти, но всъщност не успя да го довърши. — Не сте ли чул какво се случи там преди да бъде изоставено…?