Всичко беше много детинско наистина, а Харис вероятно бе преуморен и превъзбуден, но думите и държанието на свещеника му се струваха толкова обидни, толкова неизмеримо обидни, че той едва обърна внимание на заключителното изречение. Той си припомни старата мъка и стария антагонизъм и в един момент едва не изгуби самообладание.
— Глупости! — прекъсна го той с пресилен смях. — Трябва да ми простите, господине, задето ви противореча, но аз самият бях ученик там. Аз учих в това училище! Друго такова няма никъде! Не мога да повярвам, че нещо сериозно би могло да се случи, за да промени репутацията му. Всеотдайността на братята нямаше равна на себе си …
Англичанинът внезапно млъкна осъзнавайки, че гласа му се беше повишил прекомерно и че човека от другия край на масата, би могъл да разбира немски. В същия момент той погледна и видя, че очите на непознатия бяха насочени с интерес към лицето му. Те бяха особено светли. Бяха изразителни очи и по начина, по който срещнаха неговите, те искаха да подскажат упрек и предупреждение. Цялото лице на странника, наистина правеше силно впечатление, защото това бе лице, в чието присъствие човек не можеше съзнателно да каже или направи нещо недостойно. Харис не можа да си обясни защо не се беше съобразил по-рано с неговото присъствие. Би могъл поне да се въздържи в изказванията си, защото до този момент се беше забравил. Дребният свещеник потъна в мълчание. Само веднъж се обади поглеждайки и говорейки на нисък глас, който не трябваше да бъде чут от другиго:
— Ще ви се стори различно.
След това стана и напусна масата с вежлив поклон, който се отнасяше до другите двама. След него, от другия край на масата, също се изправи фигурата, облечена във вълнен костюм и остави Харис сам със себе си.
Търговецът на коприна постоя малко в притъмнялата стая сърбайки кафето си и пушейки пура от петнадесет пфенига. Влезе момичето, за да запали газените лампи. Харис се почувствува ядосан на себе си заради лошото си поведение, но трудно можеше да си го обясни. Най-вероятно, разсъждаваше той, бил е раздразнен от неуместната намеса на свещеника в неговите приятни спомени. По-късно щеше да потърси възможност да изглади вината си. А сега, независимо от всичко, беше твърде нетърпелив да отиде до училището. Взе бастуна, шапката си и излезе. Минавайки пред странноприемницата той видя, че свещеника и човека във вълнен костюм бяха увлечени в толкова задълбочен разговор, че почти не го забелязаха, когато премина и повдигна шапката си за поздрав. Продължи да върви забързано, спомняше си добре пътя, надяваше се да стигне навреме в селото и да поговори с някой от братята. Дори, те могат да го поканят да влезе на чаша кафе. Почувствува се сигурен, че ще бъде добре приет. Старите спомени още веднъж го завладяха напълно. Часът на връщането беше без никакво значение за него.
Минаваше седем часа и октомврийската нощ се спускаше, носейки със себе си хлад от горските дълбини. Пътят се устремяваше от полосата на железопътната линия направо към тях и само за няколко минути дърветата го погълнаха и шумът от ботушите на англичанина замря и се изгуби сред гъсто израстналите стволове на милионите борови дървета. Беше много тъмно, един дънер трудно се различаваше от друг. Мъжът вървеше уверено и въртеше своя бастун от див чимшир. Един или два пъти задмина прибиращи се селяни и гърления поздрав „Grüss Got“, нечуван от толкова отдавна, му напомни как бързо минава времето и че в случая то нямаше никакво значение.
Нова група от образи нахлу в съзнанието му. Отново фигурите на бивши съученици се пренесоха от гората и закрачиха редом с него, шепнейки за нещо от преди много години. Едно мечтание отстъпваше лесно мястото си за друго. Той познаваше всяка извивка на пътя, всяка поляна в гората, а те от своя страна възкресяваха забравените асоциации към друг живот. Човекът изпитваше силно удоволствие от всичко това.
Продължи да крачи напред. Небето бе посипано със златен прах, докато луната изгря и тогава лек сребърен вятър тихо повя между земята и звездите. Харис видя как върховете на боровете се поклащат и ги чу да шепнат, когато вятърът насочи техните иглички към светлината. Планинският въздух бе неописуемо приятен. Пътят блестеше като разпенена река сред мрака. Бели нощни пеперуди прелитаха тук-там по пътя му подобно на забравени мисли и стотици ухания го посрещаха от горските дълбини отвъд годините.
Тогава, когато най-малко очакваше, дърветата внезапно се разтвориха от двете му страни и той застана пред селото. Закрачи по-бързо. Там се виждаха познатите очертания на къщите, покрити със сребърен воал, издигаха се дърветата на малкия централен площад с чешмата и малките зелени полянки. Неясно се извисяваше сградата на църквата съвсем близо до пансиона на Братството и точно зад тях, силуетно устремена към небето, той с внезапен трепет видя огромната училищна постройка, обградена подобно на замък от тъмни сенки под лунната светлина. Тя стоеше непоклатима и тържествена, за да го посрещне след едно забвение на повече от четвърт век.