Той премина бързо по безлюдната селска улица и се спря под самата училищна сянка, взирайки се в стените, които някога го бяха държали като затворник цели две години — две непрекъснати години на дисциплина и носталгия.
Спомени и емоции нахлуха в съзнанието му, защото най-живите чувства от неговата младост фокусираха към това място, че тук той за първи път бе започнал да живее и учи за човешките стойности. Никакъв шум от стъпки не нарушаваше тишината, въпреки че тук-там от прозорците на селските къщи блещукаха светлини. Когато погледна нагоре към високите стени на училището, той лесно си представи добре познатите лица да се струпват, за да го поздравят край затворените прозорци, които в действителност само отразяваха лунната светлина и проблясъка на звездите.
Това значи, беше старата училищна постройка, изправена като квадрат срещу света, със затворените си прозорци, със своя висок керемиден покрив и щръкналите като черни показалци гръмоотводи от четирите й страни. Той стоя и гледа дълго време. След това отново дойде на себе си и разбра за своя радост, че една светлина още блещукаше в учителската стая.
Отби се от пътя и премина през вратата на оградата. Изкачи дванадесетте каменни стъпала и застана срещу черната дървена врата с тежките железни пръчки, врата, която той някога презираше и от която се боеше с омразата и страстта на една държана в клетка душа, но сега я гледаше нежно с нещо като момчешки възторг. Почти дръзко дръпна въжето и заслуша с трепетно вълнение дрънченето на камбаната дълбоко вътре в постройката. Отдавна забравеният звук върна миналото пред него с такъв жив усет за реалност, че той действително потрепери. Беше като вълшебният звънец в приказката, който разтваря завесата на времето и призовава действуващите лица от мрачния свят на мъртвите. Никога не беше се чувствувал толкова сантиментален в своя живот. Сякаш отново беше млад.
„Ще опитам още веднъж!“ — помисли той след дълга пауза, хващайки желязното въже за камбаната. И тъкмо щеше да го дръпне, когато стъпки проехтяха в каменния коридор вътре и огромната врата бавно се отвори.
Висок човек с твърде строго изражение на лицето застана мълчаливо пред него.
— Трябва да се извиня, малко е късно — започна Харис малко високопарно, — но аз съм един отдавнашен ученик. Току-що пристигнах и наистина не можах да се въздържа. — Сега неговият немски сякаш не беше така цветущ както обикновено. — Моят интерес е толкова голям! Учих тук през седемдесета.
Другият отвори широко вратата и веднага му се поклони с усмивка на истинско гостоприемство.
— Аз съм брат Калкман — каза спокойно той с плътен глас. — Самият аз бях възпитател тук почти през същото време. Винаги, когато посрещам бивши ученици, удоволствието е голямо. — Той го погледна проницателно за няколко секунди и след това добави: — Мисля също, че е чудесно, задето сте дошъл, толкова чудесно!
— За мен е голямо удоволствие! — отвърна Харис очарован от посрещането.
Осветеният от слаба светлина коридор, покритият със сив камък под и познатият звук на немски глас, кънтящ в него със специфичната интонация, която братята винаги използваха при говорене, всичко това го пренесе и физически в призрачната атмосфера на отдавна забравени дни. Той пристъпи радостен в сградата и вратата се затвори с познатия тътен, който допълни възстановяването на миналото. Почти почувства старото усещане за затворничество, за болезнена носталгия, за това, че е изгубил свободата си. Харис неволно въздъхна и се обърна към своя домакин, който му отвърна с лека усмивка и след това го поведе надолу по коридора.
— Момчетата се оттеглиха — обясни той — и както си спомняте, ние тук си лягаме рано. Но поне вие ще се присъедините към нас за малко и ще изпитате удоволствието от чаша кафе. — Това беше точно онова, на което търговеца на коприна се бе надявал. Той прие с готовност, която възнамеряваше да съчетае с любезността. — А утре — продължи братът, — вие трябва да дойдете и да прекарате целия ден с нас. Може дори да намерите познати, тъй като няколко ученика от ваше време се завърнаха тук като учители.
За миг в очите на човека се появи странно изражение, което накара посетителя да се изплаши. Но то изчезна така бързо, както и бе дошло. Беше невъзможно да бъде определено. Харис се убеди вътрешно, че това бе ефекта от сянката на лампата от стената, покрай която те току-що бяха минали. Той го отхвърли от мислите си.