— Много сте мил — каза любезно търговецът. — За мен вероятно, удоволствието, че виждам отново това място, е по-голямо. Ах! — той внезапно спря пред една врата, на която горната половина беше от стъкло и погледна вътре. — Сигурно там е една от стаите за музика, където аз се упражнявах да свиря на цигулка. Как си спомням след всичките тези години!
Брат Калкман спря снизходително усмихвайки се, за да позволи на госта си да разгледа.
— Още ли имате оркестър на момчетата? Спомням си, че свирех втора цигулка в него. Брат Шлиман водеше с пианото. Боже мой, още го виждам с неговата дълга коса… — Той внезапно спря. Отново странното мрачно изражение премина през суровото лице на неговия придружител. За един миг то му се стори особено познато.
— Все още поддържаме ученическия оркестър — каза той, — но брат Шлиман, съжалявам, че го казвам… — Той се поколеба за един момент и след това добави: — Брат Шлиман е мъртъв.
— Наистина, наистина — каза бързо Харис. — Съжалявам, че го чувам! — Усети слабо чувство на тъга, но дали то бе породено от новината за смъртта на неговия стар учител по музика или от нещо друго, той не можа ясно да определи. Погледна надолу по коридора, който се губеше сред мрака. На улицата и в селото всичко му изглеждаше много по-малко от това, което помнеше, но тук, вътре в училищната постройка, всичко му се струваше толкова голямо. Коридорът беше по-висок и по-дълъг, по-просторен и широк, отколкото мислената представа, която беше запазил за него. Мислите му заскитаха мечтателно.
Харис вдигна поглед и видя как лицето на брата го наблюдаваше с усмивка на търпеливо снизхождение.
— Вашите спомени ви обладават — внимателно отбеляза той и мрачният поглед премина в нещо почти съжалително.
— Прав сте! — отвърна човекът на коприната. — Наистина ме обладават. Това бе най-чудният период от целия ми живот, в известен смисъл. На времето го мразех… — Той се поколеба, не желаеше да нарани чувствата на брата.
— Според английските представи режимът тук изглеждаше строг, разбира се — каза другият убедително и продължи да го гледа.
— Да, отчасти е това и отчасти неспирната носталгия и самотата, която идваше от това, никога да не бъдеш истински сам. В английските училища момчетата се ползват от особена свобода, нали знаете.
Той видя, че брат Калкман слушаше внимателно.
— Но това ми донесе едно чувство, което никога не съм губил напълно — продължи той смутено. — И аз съм благодарен за това!
— А, така значи!
— Постоянната вътрешна болка ме хвърли стремглаво във вашия религиозен живот, така че цялата енергия на моето съществуване беше отдадена в търсенето на по-дълбоко удовлетворение! Истинско място на покой за душата! През двете години прекарани тук, аз копнеех за Бога по момчешки така, както вероятно за нищо друго досега. Още повече, никога не съм губил изцяло онова чувство за покой и вътрешна радост, които придружаваха моето търсене. Не мога никога напълно да забравя това училище и основните неща, на които то ме научи!
Той спря в края на дългото си изказване и кратко мълчание настъпи между тях. Страхуваше се, че е казал твърде много или се е изразил неправилно на чуждия език. Когато брат Калкман постави ръка върху рамото му, той несъзнателно потръпна.
— Така че моите спомени, вероятно, ме обладават твърде силно! — добави той сякаш се извиняваше. — И този дълъг коридор, тези стаи, онази обкована и мрачна външна врата, всички те докосват струни, които… които… — Неговият немски му изневери и той погледна събеседника си с една пояснителна усмивка и жест. Но братът беше свалил ръката си и стоеше с гръб към него, гледайки към дъното на коридора.
— Естествено, естествено е така — каза той прибързано без да се обръща. — Ние всички ще ви разберем. — После бързо се обърна и Харис видя, че лицето му внезапно се беше променило и станало неприятно мрачно. Може би това се дължеше само на играещите сенки от проклетите газени лампи на стената, защото мрачното изражение моментално изчезна, когато те продължиха да вървят надолу по коридора. Но англичанинът някак си остана с впечатлението, че е казал нещо обидно, нещо което не беше съвсем по вкуса на другия. Те спряха пред вратата на учителската стая. Харис осъзна, че беше късно, и че вероятно е говорил твърде дълго. Направи опит да си замине, но неговия придружител не искаше и да чуе за това.
— Трябва да изпиете чаша кафе с нас! — твърдо каза той, сякаш наистина го желаеше. — Моите колеги ще бъдат очаровани да ви видят. Някои от тях вероятно ще си спомнят за вас.