Звукът от гласовете се чу приятно през вратата, гласове на говорещи заедно мъже. Брат Калкман натисна дръжката и те влязоха в стая, обляна от светлина и пълна с хора.
— А, но вашето име? — прошепна той, навеждайки се надолу, за да долови отговора. — Още не сте ми казал името си.
— Харис! — каза англичанинът бързо. Почувствува се нервен когато прекрачваше прага, но отдаде моментното безпокойство на факта, че нарушаваше най-строгото правило на цялото заведение, което означаваше най-тежко наказание. Забраняваше се на момчетата да се приближават до тази „светая-светих“, където учителите си почиваха за кратко време.
— А, да, разбира се — Харис! — повтори другият сякаш си го спомняше. — Влезте, хер Харис, влезте моля! Вашето посещение ще бъде високо оценено. Наистина е много хубаво, много хубаво, че сте дошъл тук при нас!
Вратата се затвори след тях и във внезапната светлина, която замрежи погледа му за миг, това многословие убягна от вниманието му. Той чу гласа на брат Калкман да го представя. „Братът говори много високо, ненужно, абсурдно високо“ — помисли Харис.
— Братя — обяви Калкман, — за мен е удоволствие и привилегия да ви представя хер Харис от Англия. Той току-що е пристигнал, за да ни направи едно малко посещение, и аз вече му изказах от името на всички нас задоволството ни, че той е тук. Той бе, както си спомняте, ученик през седемдесета година.
Това беше много формално, много немско представяне, но Харис го хареса. То го накара да се почувства важен и оцени такта, който го направи почти да изглежда, че е бил очакван.
Черните форми се изправиха и поклониха. Харис също се поклони. Калкман също. Стаята се изпълни от движещи се фигури. Светлината заслепяваше след сумрака на коридора. Във въздуха имаше гъст дим от пури. Гостът зае стола, който му беше предложен между двама от братята и седна, усещайки смътно, че възприятията му не бяха ясни и точни както обикновено. Почувствува се леко замаян, магията на миналото силно го завладя, обърквайки непосредственото настояще и смалявайки всичко необичайно до измеренията на миналото. Струваше му се, че преминава под господството на едно особено настроение, пълна репродукция на всички настроения от забравеното му юношество. След малко се съвзе с рязко усилие и се включи в разговора, който бе започнал да жужи около него. Още повече, влезе в него с истинско удоволствие, тъй като братята, имаше вероятно една дузина от тях в малката стая, се отнасяха към него с чаровно държание, което бързо го накара да се почувства един от тях. Това отново бе върховно удоволствие за него. Почувствува, че е излязъл от алчния, вулгарен, егоистичен свят на коприната, пазарите и печалбите, че е навлязъл в по-чиста атмосфера, където духовните идеали бяха първостепенни и живота е семпъл и предан. Всичко това го омайваше неизразимо и той осъзна, в известен смисъл, деградацията на многогодишното си срастване с бизнеса. Тази чиста атмосфера под звездите, където хората мислеха само за своите души и за душите, на другите, беше много изтънчена за света, с който той бе свързан сега. Откри, че прави сравнения със своето собствено неизгодно положение, сравнения с мистичния малък мечтател, който беше напуснал преди тридесет години суровия покой на тази всеотдайна общност и светския човек, какъвто той бе станал след това. Контрастът го накара да изтръпне със силно съжаление и нещо подобно на себепрезрение.
Той огледа другите лица наблюдаващи го през тютюневия дим, спомняше си така добре този остър пушек от пура. Колко устремени бяха те, колко силни, спокойни, озарени от благородството на велики цели и неегоистични подбуди. Един или двама от тях, той погледна по особен начин. Почти не разбираше защо. Те силно го привличаха. В тях имаше нещо толкова непреклонно и безкомпромисно и също нещо странно, крайно познато, което просто му се изплъзваше. Но когато техните очи срещнеха неговите, те изразяваха неоспоримо гостоприемство. Някои излъчваха и нещо повече, някакво смутено възхищение. Така си мислеше той. Нещо между уважението и снизхождението. Тази нотка на уважение в лицата на всички ласкаеше силно самолюбието му.
Сервирано бе кафе, направено от чернокосия брат, който седеше в ъгъла до пианото и имаше изявена прилика с брат Шлиман — музикалния директор от преди тридесет години. Харис размени поклони с него, когато вземаше чашата от белите му ръце, забелязвайки че те бяха като ръцете на жена. Той запали пура предложена от съседа му, с когото говореше с увлечение, и който на светлината на запалената клечка кибрит му напомни внезапно за брат Пагел — неговия бивш класен наставник.