— Колко много прилики виждам или си въобразявам! Това наистина е много интересно!
— Да! — отговори другият, вглеждайки се в Харис през чашата си с кафе. — Обаянието на това място е удивително силно! Добре разбирам защо старите лица отново изплуват в съзнанието ви, дотолкова, че изключват вероятно и нас самите.
И двамата се засмяха весело. Бе успокояващо, че разбираха и оценяваха настроението на госта. Продължиха да разговарят за планинското селце, неговата изолираност, неговата отдалеченост от светския живот, за това, че е особено подходящо място за размишление и религиозни обреди.
— И вашето връщане тук, хер Харис, зарадва толкова много всички нас! — включи се в разговора братът вляво от него. — Ние ви ценим най-високо за това. Ние ви почитаме за това!
Харис направи жест на възражение.
— Страхувам се, от моя страна, че това е само едно силно егоистично удоволствие! — каза той с леко подмазване.
— Не всеки би имал куража! — добави човекът, който приличаше на брат Пагел.
— Имате предвид — каза Харис леко объркан, — смущаващите спомени…
Брат Пагел го изгледа втренчено, с очевидно възхищение и респект.
— Имам предвид, че повечето хора държат толкова силно на живота и могат да отделят толкова малко за своята вяра — каза сериозно той.
Англичанинът се почувства леко неудобно. Тези достойни мъже наистина преувеличаваха неговото сантиментално пътуване. Освен това, разговорът ставаше малко непонятен за него. Той едва успяваше да го следи.
— Светският живот все още има някакви прелести за мен — отвърна той усмихнато. Сякаш искаше да покаже, че все още не бе достигнал напълно до пределите на светостта.
— Въпреки всичко, ние трябва да ви почетем за доброволното ви идване тук! — каза братът вляво. — Без никакви условия!
Последва пауза и търговецът на коприна се почувства облекчен, когато разговора прие по-общ характер, макар че забеляза, че той никога не се отклоняваше много от неговото посещение и прекрасното разположение на самотното селце, в което мъжете желаеха да развиват своята духовна мощ и осъществяват ритуалите на висше богослужение. Присъединиха се и други, правейки му комплименти за доброто познаване на езика, карайки го да се чувства крайно свободно и същевременно малко неудобно от прекомерното им възхищение. Освен всичко, това сантиментално пътуване беше дребна работа за него.
Времето бързо течеше. Кафето беше превъзходно, пурите меки и той ги обичаше заради техния аромат на орехи. Накрая, страхувайки се да не злоупотреби с гостоприемството, той се изправи неохотно, за да си тръгне. Но братята не искаха и да чуят за това. Не се случваше често бивш ученик да ги посети по такъв прост, непринуден начин. Нощта беше пред тях. Ако се наложеше те биха дори му намерили едно ъгълче в огромната спалня горе. Беше лесно убеден да остане още малко. По някакъв начин беше станал център на малката компания. Почувства се поласкан, почетен.
— И вероятно брат Шлиман ще ни изсвири нещо сега!
Говореше Калкман и Харис видимо потрепери, когато чу името и видя как чернокосият човек до пианото се обърна с усмивка. Защото Шлиман бе името на неговия отдавнашен музикален директор, който беше мъртъв. Би ли могло това да бъде неговият син? Те така силно си приличаха.
— Ако брат Майер не е сложил своята Амати да спи, аз ще му акомпанирам! — предложи музикантът и отправи поглед към един човек, когото Харис още не беше забелязал. Сега той видя, че този мъж беше самото копие на бивш негов учител.
Майер се изправи и се извини с лек поклон и англичанинът бързо забеляза, че той имаше странни движения, сякаш врата му беше свързан с тялото посредством изкуствен прешлен точно под яката и се страхуваше, че може да се счупи. Майер и преди имаше такива непривични жестове. Харис си спомни как момчетата го имитираха.
Гостът внимателно разгледа лицата на всички и чувствуваше как някакъв тих, невидим процес променяше всичко около него. Всички лица му се струваха особено познати. Пагел — братът с когото беше говорил, бе разбира се копие на Пагел — бившият му класен наставник. И Калкман, той забелязваше това за първи път, беше същия брат-близнак на друг учител, чието име беше съвсем забравил, но когото той безкрайно ненавиждаше едно време. И, през тютюневия дим, взирайки се в него от ъглите на стаята, той видя, че всичките братя около него приличаха изцяло на онези, които той бе познавал и, с които бе живял толкова отдавна: Рост, Флухайм, Майнерт, Гизин.
Взираше се отново, още по-разтревожен и навсякъде виждаше или си въобразяваше, че вижда, странна прилика, призрачно подобие. Нещо повече. Виждаше същите лица отпреди много години. Във всичко това имаше нещо необичайно, нещо не съвсем наред, нещо, което го накара да се почувства неловко. Той се развълнува душевно и в действителност, силно издишаше пушека пред очите си и за свое голямо учудване видя, че всички погледи бяха приковани в него. Те го наблюдаваха.