Това накара Харис да се съвземе. Като англичанин и чужденец, той не желаеше да бъде груб или да направи нещо глупаво и да привлече вниманието като развали хармонията на вечерта. Той беше гост и при това привилегирован. Освен това, музиката вече звучеше. Дългите бели пръсти на брат Шлиман милваха клавишите не без успех. Отпусна се в стола си и запуши с притворени очи, които въпреки това виждаха всичко. Страхът вече се бе загнездил в неговото същество и независещо от него, започна да се усилва. Както град, разположен на река, дълбоко във вътрешността си усеща въздействието на далечното море, така и той осъзна, че мощните сили отвъд предела на неговите познания, се бяха устремили към душата му в тази запушена малка стая. Започна да се чувства крайно неудобно. Музиката изпълваше въздуха и съзнанието му започна да се прояснява. Като повдигнат воал там се издигна нещо, което дотогава бе затъмнявало зрението му. Думите на свещеника в странноприемницата на гарата пробляснаха неканени в съзнанието му: „Ще ви се стори различно.“ И също, въпреки че не можеше да каже защо, той видя мислено изразителните очи на другия гост на масата за вечеря — човека, който беше дочул разговора и по-късно беше влязъл в сериозен диалог със свещеника. Харис извади часовника си и хвърли бърз поглед. Беше станало единадесет часа.
Шлиман, междувременно изцяло погълнат от своята музика, свиреше тържествена мелодия. Пианото звучеше чудесно. Силата на една голяма убеденост, простотата на велико изкуство — животворно духовно послание на една душа намерила себе си, всичко това бе в хармония. Но въпреки това, музиката му можеше да бъде само определена като нечиста — жестоко и дяволски нечиста. И самото произведение, което Харис не можа да оприличи с нещо познато, сигурно беше музиката от някоя литургия — всеобхватна, величествена, мрачна. Тя преминаваше през задимената стая като нещо могъщо и същевременно дълбоко интимно. Оставяше върху лицата около него белега на огромните сили, на които тя беше изразявания със звуци символ. Израженията на лицата около него станаха мрачни и в тях пролича замисъл, пролича някаква цел. Търговецът внезапно си припомни лицето на брат Калкман в коридора по-рано през вечерта. Тайните подбуди на техните души се изписаха в очите им, по устните и челата им като изложените на показ черни знамена на сборище от злочестни и пропаднали същества. Демони! Това бе ужасната дума, която проблясна в мисълта му като огнена лента.
Когато това внезапно разкритие се стовари върху него, Харис за един миг загуби самоконтрол. Без да чака да обмисли и прецени своето необикновено впечатление, той направи нещо много глупаво, но и много естествено. Почувствал непреодолим подтик към някакво действие, той скочи на крака и извика! За свое голямо учудване стоеше прав и пищеше силно!
Но никой не помръдна. Никой, очевидно, не обърна и най-малко внимание на неговото абсурдно необуздано държание. Сякаш никой освен него не бе чул писъка, сякаш музиката го бе удавила и погълнала, и въпреки всичко, той вероятно не бе извикал толкова високо, колкото си въобразяваше, ако въобще беше викал. Тогава, както гледаше неподвижните, мрачни лица пред себе си, нещо пронизващо студено премина през неговото същество, докосвайки направо душата му. Всички емоции се охладиха внезапно, напускайки го като отстъпващите води на отлива. Той седна отново засрамен, унижен, ядосан на себе си, че се е държал като глупак и малко момче. А музиката продължаваше да излиза под белите, подобни на змии пръсти на брат Шлиман, както отровеното вино може да изтича от причудливо очертаните гърла на древни фиали.
И заедно с останалите, Харис жадно отпи от него!
Мъчейки се да повярва, че е бил жертва на някакво илюзорно възприятие, той с голямо усилие сдържа чувствата си.
В този момент музиката прекъсна и всеки започна да аплодира, да влиза веднага в разговор, да се смее и разменя мястото си, отправяйки комплименти към изпълнителя. Всеки се държеше съвсем естествено сякаш нищо нередно не се беше случило. Лицата станаха нормални отново. Братята се струпаха около своя гост и той се включи в разговора, дори сам благодари на даровития музикант. Но в същото време той усети, че отстъпва към вратата, все по-близо и по-близо. Той беше сменил мястото си, когато беше възможно и се бе присъединил към групите, които стояха най-близо до спасителния изход.