— Не, сър, нямаше реакция — отвърна той. — Мина известно време, докато всички научат какво е станало в Пилука. Сержант Мачуско и сержант Перит обиколиха хората и разказаха на всички.
— Обвиняваха ли капитан Санчес?
— Да, сър. Но нямаше нужда. Всички знаехме. Толкова малко хора сме, все едно семейство. Не се случва почти нищо, за което да не разберат всички.
Кимнах, но не казах нищо. Той чакаше следващия ми въпрос, но аз така и не го зададох. Най-сетне Грейвс продължи сам:
— Не беше бунт, сър, нищо подобно. Заклевам се.
Стори ми се интересно, че избра точно тази дума.
— А какво беше? — попитах.
— Трябва да разберете, сър, че всички харесвахме капитан Ахан и неговите момчета. Доста шантаво, нали? Нямахме почти нищо общо с тях. Повечето от момчетата на Ахан дори не знаеха английски. Бяха земеделци, касапи, магазинери, няколко учители. Не знам как да го обясня. Нещо като чувството, което изпитваш към някое пале. Но не ме разбирайте погрешно, не се отнасяхме така към капитан Ахан. Не, сър. Той беше различен, много различен от останалите.
— По какъв начин? — попита Мороу.
— Знаете ли с какво се е занимавал в мирно време? — каза Грейвс.
Мороу поклати глава.
— Бил е доктор. Специалист по сърдечна хирургия. Завършил е медицина в Харвард. Затова станахме доста близки. Вечер след тренировките ме водеше в медицинските палатки на ООН. Бяха претъпкани с ранени и болни бежанци от Косово и ние работехме там по седем-осем часа всяка нощ. Не знам как го правеше. Ставаше в пет и половина всяка сутрин за тренировките, а тъй като имахме само шест седмици за обучение, ние здравата ги мъчехме. Когато ги пускахме, обикновено около пет следобед, хората му едва докуцукваха до кухнята да хапнат нещо и се пъхаха в чувалите. Бяха изтощени. Ахан пропускаше вечерята и работеше до един, а понякога и до два-три сутринта. Не знам как го постигаше. Но трябваше да го видите с онези хора в палатките. Не беше просто доктор. Беше като светец. Идваше например някое дете със счупен крак и рани от шрапнел, което виеше от болка, докато той не отиде при него. Ахан започваше да му говори с невероятно успокояващ глас, детето спираше да плаче и се оставяше да го лекува. Никой от другите лекари не беше толкова добър.
Грейвс спря за момент, а по лицето му се четеше тайно възхищение.
— А капитан Ахан дори не трябваше да бъде там — продължи той. — Родителите му отдавна бяха емигрирали в Щатите. Знаете ли, че имаше американско гражданство? И жена и три малки деца, къща в Бостън и работа в някаква голяма болница. А когато стана това в Косово, той все едно замрази живота си, плати си сам билета и пристигна тук. От ООН искаха да остане да работи в една полева болница. Той отказа. Реши, че ще се прояви като страхливец. Не знаеше нищо за бойните действия, но беше умен и всички го следваха сляпо.
Лицето на Грейвс се беше превърнало в олицетворение на човешката агония. Очевидно и той като Персико беше развил дълбока привързаност към капитан Ахан.
— Съжалявам — добави. — Трудно ми е да го обясня на непознати, но той… никога не бях срещал такъв човек. Трудно е да го изразя с думи. Сякаш излъчваше някаква сила. Беше невъзможно да не го харесваш. Всички го харесваха.
Отворих уста за следващия си въпрос, но той ме изпревари:
— Не. Не просто го харесваха. Някак си го обичаха. Аз също. И другите в екипа, дори Мачуско и Перит, които са доста груби хора, също го обичаха. Дори старшината според мен. Той никога не показва чувствата си, но когато бяха двамата с капитан Ахан, се усещаше някаква връзка помежду им. Направо абсурдно, защото шефът е войник до мозъка на костите си, а Ахан беше лечител по душа. Човек не би си помислил, че ще си допаднат.
— И какво стана? — попитах. — Ако не е било бунт, какво беше?
— Ами… просто някак си всички решихме, че вече няма да изпълняваме заповедите на капитан Санчес. Никой не каза нищо. Просто го почувствахме. Но не сме се бунтували, сър, заклевам се.
— Но ефектът беше същият?
— Да, сър, предполагам. Но е малко странно. Сякаш дори капитан Санчес беше с нас. Разбирате ли ме?
— Не. Обяснете, моля.
Той сведе очи към пода и лицето му придоби объркано изражение, докато се опитваше да намери точните думи.
— Някак си просто избледня. Беше с нас, но спря да издава заповеди. Може би от чувство за вина, не знам. Шефът просто запълни празнината и започна да заповядва вместо него.
— И прекарахте още ден и половина в базовия си лагер, така ли? — попитах.