— Точно така, сър.
— Какво правеше екипът през това време?
— Чакаше.
— Какво чакахте?
— Не знам точно. Нали разбирате, аз съм лекар и съм нов за другите. Ако бяха болни или ранени, се обръщаха към мен, но никой не искаше мнението ми за операциите. Перит, Мачуско и братята Мур продължиха да патрулират и според мен всички се опитваха да измислят какво да се предприеме. След случилото се на капитан Ахан и неговия отряд никой от нас не искаше да се прибере вкъщи с подвита опашка.
— Сърбите забелязаха ли вашия лагер?
— Не ми е известно. Изтеглихме се два дни по-късно. Спомням си, защото същата сутрин сержант Колдуел си сряза крака с една брадва. Сечеше дърва за огъня и си отвори дълбока рана. Наложи се да го зашия.
— Как беше проведена засадата?
— Не знам, сър. Само си спомням, че същата вечер набързо устроихме периметър. Беше късно и бяхме на крак цял ден. После по редицата тръгна заповед да започнем да проверяваме амунициите си и да чистим оръжията за битка. Тъй като съм лекар, нямаше нужда да си чистя оръжието или да проверявам амунициите, затова задрямах. Сержант Колдуел ме събуди, когато стана време да тръгваме. Искаше да му дам още аспирин, защото кракът продължаваше да го боли, а трябваше отново да поемаме на път.
Погледнах часовника си. Беше седем вечерта, а никой от нас не беше ял от закуска. Не бях особено гладен, но златното правило в армията е винаги да храниш войските си. Благодарих на сержант Грейвс и помолих Имелда да го придружи до килията.
После с Мороу излязохме заедно. Не говорихме много, докато микробусът не ни остави на входа на хотела. И двамата бяхме потънали в собствените си мисли. До този момент се занимавахме със съдебен случай, доказателства и свидетелства — все хладни, рационални парчета от мозайка, с които всеки адвокат е обучен да се справя. Но сега пред очите ни се очертаваше огромна човешка трагедия, а от това повечето хора се разстройват.
— Вечеря? — предложих.
— Кой плаща? — парира тя.
— Зависи.
— От какво?
— Ако го сметнем за среща, аз ще платя. Но ако е делова вечеря между колеги, ще трябва да я разделим наполовина. Пише го на каменна плоча на върха на една планина, на единайсето място: „И ще плащаш само за вечери, на които има шанс да покориш жената на съседа.“
— Тогава ще я разделим поравно — каза тя и ме остави в крайно лошо разположение на духа, за да поеме по стълбите.
Преоблякох се по-бързо от нея, изтичах долу и резервирах маса. При това добра, точно в ъгъла до големия панорамен прозорец, който гледаше към равнината в ниското. Докъдето стигаше погледът, мигаха светлинки.
Не изгубих време да разглеждам пейзажа. С чувство за вина, но с голяма ефективност обърнах две чаши скоч с много лед, като реших да не споменавам, че съм започнал без нея. Но ребрата наистина ме боляха и аз исках да ги изненадам приятно. Дори накарах сервитьора да отнесе доказателствата, преди Мороу да дойде.
Той тъкмо бягаше с чашите, когато тя царствено влезе в ресторанта. Ако не беше среща, беше прекалено добре облечена, или прекалено оскъдно, зависи откъде го погледнеш. Беше с къса и тясна синя пола, която свършваше на десетина сантиметра над коленете, и една чудесна блуза с това, на което учтиво казват „дълбоко деколте“. С един поглед видях почти всичко, което беше крила под камуфлажната си униформа през последните няколко седмици. Едва не ахнах, но се спрях навреме, тъй като съм прекалено печен. Ограничих се само с тежко дишане и един продължителен, мръснишки блеснал поглед.
Почудих се какво беше намислила. Може би искаше да ми покаже какво изпускам. Нещо като: „Виж, всичко това можеше да бъде твое, ако само не ме беше заподозрян, че шпионирам за Третърн.“ Или пък беше някакъв неин неосъзнат импулс да докаже, че мис Смит в Тузла не беше единствената жена наоколо, за която дядо ми би казал, че е „доста източена“. Тъй като аз знаех точно какво има предвид дядо ми с този израз, мога да ви уверя, че Мороу беше наистина много добре източена. Краката й бяха невероятно дълги и стройни и завършваха с прекрасни нежни глезени. А и в горната половина също имаше с какво да се похвали. Това също е израз на дядо ми. И за него знам точно какво значи.
Походът й през ресторанта привлече доста внимание под формата на многобройни погледи, подобни на моя. Двама италиански господа дори дотичаха да й поднесат стола. Тя седна и хладно благодари, а те останаха на местата си и просто зяпнаха, сякаш не знаеха какво да правят. Хванах единия да наднича през рамото й към горната й половина и го изгледах кръвнишки. Той ми се усмихна глупаво и се оттегли. Другият остана до масата, докато сервитьорът не дойде да вземе поръчката. Тогава стана малко претъпкано и той най-сетне се върна на масата си. Там имаше някаква жена, вероятно неговата, която започна да му крещи на италиански.