— Странно е да го чуя от теб — отбеляза тя, а аз стиснах следващата си чаша и излях още скоч в гърлото си.
— Защо? Защото се правя на умник? Защото се държа така, сякаш не уважавам системата? Не се заблуждавай, Мороу. Аз съм роден и отгледан по военни бази.
Спрях за миг, колкото да глътна още малко болкоуспокояващо.
— Никога не съм слагал и хапка в устата си, която не е платена от военния бюджет. Изпратих баща си на война три пъти. А когато откарват баща ти на война на другия край на света, където ще стрелят по него, сериозно се замисляш за армията и нейното значение. Всъщност и по мен стреляха няколко пъти. А това също провокира мисленето. Аз вярвам в армията и глупавите й правила. Това не означава, че ги харесвам, но Бог ми е свидетел, спечелили сме доста войни. Значи правим нещо както трябва.
Мороу ме гледаше изненадано и аз осъзнах, че пия прекалено много и говоря твърде отвлечено. Ребрата продължаваха да ме болят адски, така че не спирах да атакувам чашата в ръката си, а и щеше да е срамота да оставям този чудесен скоч недоизпит.
Тя отпи от виното си и огледа ожулванията и подутините по лицето ми.
— Последните няколко седмици не бяха лесни за теб — каза.
— Не се оплаквам — отвърнах и се почудих дали да повикам сервитьора с пръст за още две чаши.
Човекът вече се беше изпотил от тичане насам-натам. Хората от околните маси ме зяпаха.
— Още ли те болят ребрата?
— И ошште как — признах.
Тя се изкикоти.
— Кво? — попитах. — Кво е толкошш шшмешшно?
Едва тогава забелязах, че ребрата толкова ме боляха, че езикът ми се беше подул. До този миг никога не бях осъзнавал, че ребрата ми са свързани с езика.
— По-добре бързо да поръчваме вечерята, за да сложиш някаква храна в стомаха си — каза тя и невероятните й мили очи проблеснаха.
Открих, че вече съм подминал точката, след която не съм способен да се храня. Когато погледнах към приборите си, пред очите ми се завъртяха поне десет вилици. Зачудих се коя ли би избрал един възпитан джентълмен.
— Ммммнеззаммннн — обадих се.
Мороу се изправи и заобиколи масата. Хвана ме за ръката и явно беше доста силна, защото ме издърпа от стола като палачинка от тиган. После преметна лявата ми ръка през рамото си и ме изведе от ресторанта. Лявата ми ръка висеше точно над горната й половина, а лукавият й парфюм гъделичкаше носа ми. Искаше ми се нежно да стисна лявата й горна половина, но тялото ми отдавна беше престанало да се подчинява на мозъка.
В асансьора тя ме подпря на стената и аз щастливо си затананиках някаква песничка, докато се изкачвахме към третия етаж. Когато стигнахме до моята стая, тя взе, че бръкна в джоба на панталоните ми, за да намери ключа. После ме заведе до леглото.
Точно този момент очаквах. Тя си мислеше, че съм пиян. Мислеше, че съм безвреден, парализиран, опиянен евнух, твърде пропит със скоч, за да вдигне макарона. Хе-хе-хе. Метнах се към леглото и я повлякох със себе си.
— Шшминамммннчш? — предложих, но за щастие тя не разбра нито дума, защото предложението ми никак не беше възпитано.
В следващия миг часовникът на шкафчето до главата ми вече виеше, а по вратата се чуваха тежки удари. Изтъркалях се от леглото, докуцуках до вратата и я отворих. Мороу беше свалила страхотните си дрешки и пак беше навлякла проклетата камуфлажна униформа. Кога беше успяла?
Тя бързо мина покрай мен и тръгна към банята, като ме остави да стоя на прага и да се чудя какво става. Погледнах часовника. Показваше 7:40. Бях го навил за 6:00. Чух шума от душа, после Мороу вдигна телефона и се обади на румсървис. Каза им да изпратят две американски закуски и елегантно им предложи десет долара бакшиш, ако успеят да се класират до десет минути.
После остави слушалката и каза:
— Имаш десет минути да вземеш душ и да се избръснеш. И не ми излизай гол от банята. Според правилата в армията старшите офицери нямат право да си показват Пъдлито на подчинените. Не че мен ме притеснява, но нали си падаш по армейските правила.
По дяволите, значи това било Пъдлито, помислих си, докато се олюлявах към банята. Душът беше страхотен, а ребрата ме боляха съвсем малко. Доктор Дръмънд и шотландското му лекарство за пореден път бяха сторили медицинско чудо. Излязох от банята в пълно бойно снаряжение след около седем минути. Мороу беше на вратата и тъкмо плащаше на пиколото за закуската.
Не можах да се сдържа.
— Откъде знаеш за Пъдлито? — настоях.