— Какво?
— Пъдли? Откъде знаеш тази дума?
Тя силно се разкикоти.
— Научих я в частното девическо училище. Използвахме я за… ами, нали се сещаш. Но само за малките. На големите им викахме „Хумонго“.
Обмислих тази информация. Хапнах малко яйца и отпих глътка кафе.
— Моето не е Пъдли — настоях.
— Както и да е — усмихна се тя. — Ще закъснеем, затова яж бързо.
— Добре — изръмжах. — Просто не забравяй. Не е Пъдли. Може и да не е Хумонго, но и Пъдли не е, по дяволите.
— Яж — заповяда тя.
— Може би трябва да започна да нося различни панталони — измърморих.
Тя продължаваше да се усмихва, когато излязохме и се качихме в служебната кола към военновъздушната база.
31
Тери Санчес изглеждаше отслабнал. И измъчен. Очите му бяха потънали в толкова дълбоки тъмни кръгове, че сякаш бяха всмукали кожата от лицето му. Самите му очни ябълки приличаха на крехки кристали, които могат всеки момент да се пръснат на парченца. Залиташе, докато вървеше, а ръцете му безжизнено висяха отстрани. Оставяше впечатление за човек, който бързо се е устремил към дъното.
Посочих към стола в средата на стаята и го помолих да седне. Той се отпусна на него и ме загледа безизразно. Повторих обяснението, което бях използвал предишния ден, като внимателно очертах и новата ни информация за събитията в Косово.
Докато говорех, очите му шареха из стаята и той изглеждаше твърде безжизнен, за да се стресне от новината, че бяхме научили толкова много за ужасните събития там.
Спрях за момент, но преди да продължа, Мороу изведнъж се обади:
— Тери?
Той вдигна глава. Гласът й стана много мек, нежен и успокояващ. Като цигулка, която свири приспивна песен.
Или по-скоро като грижовна майка, която успокоява болно дете.
— Тери, ние знаем какво е станало. Но искаме да чуем и твоята версия. Разбираш ли какво правим в момента?
Той спря да се оглежда и срещна погледа й.
— Да.
— Добре — каза тя и мило се усмихна.
Оставих я да поеме разпита.
— Важното е да знаеш, че все още не сме решили нищо — продължи тя. — Тези неща никога не са само в черно и бяло. Ти си бил под ужасно напрежение. Опитвал си се да постъпиш правилно. Искаме да чуем и твоята версия.
Вече я гледаше в очите, сякаш те бяха миниатюрен сал, на който искаше да се качи.
— Сега ще ти зададем някои трудни въпроси — продължи тя. — Разкрити сте. Джак Третърн и генерал Мърфи искат просто да научим истината. Останалите членове на твоя екип вече я разказаха. Сега е твой ред, Тери. Разбираш ли?
Той кимна, но очите му не се откъснаха от нейните. Все едно го беше хипнотизирала. Знаех, че в този момент никога не бих успял да се справя като нея. Тя усещаше, че Тери Санчес се дави. Усещаше, че вътрешностите му се свиват от страх и има нужда от съчувствие, защото в противен случай ще се разпадне на парчета. А съчувствието не е най-развитото ми умение.
— Добре, Тери. Защо не започнем с решението, заради което капитан Ахан нападна полицейското управление в Пилука?
Той облиза устни няколко пъти и аз си представих човек, изгубен в пустинята, който гледа оазис в далечината. Единствените му спътници през последните няколко седмици бяха същите хора, които очевидно го ненавиждаха заради това, което беше направил там. Някаква част от него сигурно се молеше за възможността да разкаже всичко на човек, който не е бил с тях. Мороу прецизно беше напипала най-слабото му място.
— Знам какво са ви разказали останалите — въздъхна той. — Но те грешат. Не стана така.
— Тогава кажи ни как стана, моля те — каза Мороу.
— Ахан ме умоляваше да му разреша да нападне това управление. Много от хората му живееха до Пилука и те умоляваха него. Предполагам, че не е бил достатъчно силен да им откаже. Той всъщност не беше войник, нали знаете. Имаше някакъв сръбски капитан на име Пайочович. Беше тероризирал селото вече цяла година. Част от хората на Ахан бяха живели там. Семействата на някои от тях бяха измъчвани или убити от него. Нали разбирате защо искаха да атакуват това управление?
— Разбира се — каза Мороу. — Изглежда съвсем логично. Но то не е било в списъка с одобрените цели, нали?
— Казах това на Ахан. Заклевам се, че му го казах, но той възрази, че списъкът с одобрените цели не важи за него и хората му. Каза, че трябва да го спазва само моят екип. И всъщност беше прав.
— Да, Тери, според правилата. А ти искаше ли той да нападне управлението в Пилука?
— Естествено. Разбирах как се чувстват хората му.
— Тогава…
— Не, чакайте — каза Санчес, като почти подскочи на стола си. — Трябва да разберете. Никой не разбира. Моите родители са от Куба. Дошли през 1961-ва, с първата голяма вълна бежанци. Баща ми бил вербуван от ЦРУ да се върне. Бил от първите, които слезли на брега. Приятелите му загивали около него, но той издържал три дни. Сражавал се, докато американските кораби, които ги докарали, се изтеглили и ги изоставили. После и американските самолети си тръгнали и ги оставили без никаква надежда. Заливът на прасетата, нали си спомняте? Баща ми изкарал три години в кубински затвор. Най-сетне продадохме някакви трактори, за да освободим него и останалите.