Делбърт и Мороу ме последваха, когато тръгнах между колоните, спирайки се до всеки труп за няколко секунди, колкото да определя от какво точно е умрял. Телата бяха измити, така че беше доста лесно да разтълкуваш раните. Не можех да бъда стопроцентово сигурен за всички, но повечето трупове надминаха и най-песимистичните ми очаквания.
Някои от тях бяха жестоко обезобразени, но, изглежда, всички бяха застреляни и в главата. Един изобщо нямаше глава, а само груби следи от отсечения врат. Някои от раните на главите бяха отпред или отзад, но повечето отстрани. Входните отверстия бяха малки — горе-долу колкото е диаметърът на куршум с калибър 5,56, който по някаква случайност е калибърът на автоматичните пушки „М16“, а те пък по някаква случайност са стандартното оръжие в американската армия. Дупките на изходните рани бяха големи. Това също е характерно за куршумите от „М16“, които най-често се завъртат при удар в твърда материя като череп или кост, повличат доста плът при преминаването през тялото и оставят големи, неприятни изходни рани.
Поне половината от телата бяха толкова жестоко разкъсани, че очевидно бяха попаднали на мини. Но точният тип на мините ме заинтригува. Американските войски са оборудвани с „Клеймор“ — мина, която е изправена над повърхността на земята на миниатюрен метален триножник. Най-ценното й качество е, че работи с насочен взрив. Клейморът е с четвъртита, леко извита черупка. Кухата й вътрешност е натъпкана с експлозиви, а външната половина — с хиляди миниатюрни сачми, които се разхвърчават с огромна сила. Клейморът е особено подходящо оръжие за засади. Мините се задействат от електрически импулс и любимата техника на войниците е да ги свързват по няколко с жица в нещо, което наричат „венче от маргаритки“. По този начин, когато пуснеш електрически импулс по жицата, всички мини сякаш избухват едновременно. Заради времето, за което токът преминава по жицата, експлозиите всъщност не са съвсем едновременни — получава се забавяне от няколко милисекунди — но, както обичат да казват войниците, „като за държавна работа, толкоз“.
Половината от труповете с най-тежки рани имаха по себе си многобройни малки дупки от сачми. Още по-интересно беше, че всичките дупки, изглежда, бяха на гърба, а от това следваха няколко предположения, едно от друго по-гадни.
Когато обиколихме всичките, тримата с Делбърт и Мороу се събрахме в дъното на помещението, за да се посъветваме шепнешком. Доктор Макаби и д-р Не-знам-си-кой-ович продължиха да обикалят между труповете и да ги побутват. Сърбинът очевидно също беше патолог и двамата приятелски си бъбреха, поглаждаха се по брадичките и се забавляваха страхотно.
— Какво мислите? — попитах Делбърт и Мороу, любопитен да видя кой ще отговори пръв.
— Отрезвяващо — бързо каза Мороу.
— Много отрезвяващо — не й остана длъжен Делбърт.
Отрезвяващо си беше, няма спор. И двамата бяха ходили в морги, така че със сигурност не виждаха труп за първи път. Но когато видиш трийсет и пет на едно и също място, направо ти спира дъхът. Аз имах съмнителното предимство да съм участвал един-два пъти в бойни действия, но трябва да си призная, че видът на много умрели хора все още ме стряска по необясним начин.
— Не върви на добре, нали? — попита Делбърт.
— Не — признах мрачно. — Не можем да сме сигурни, докато Макаби не приключи, но според мен повечето от раните са от карабини „М16“ и мини „Клеймор“. Намесени са били и една-две картечници, но изобщо не мога да предположа какви точно.
— Някои от тях са били още момчета — обади се Мороу.
— Точно така.
— На някои съвсем наскоро са им били поникнали косми — продължи тя не от склонност към мръсни изказвания, а защото това подчертаваше сериозността на ситуацията. Да убиваш зрели мъже е едно, а тийнейджъри — съвсем друго.
При първото си преминаване между труповете съзнателно не бях обърнал внимание на лицата. Бях се съсредоточил върху раните, защото не исках разумът ми да се замъглява от емоции. Сега беше време да се върна и да погледна всеки труп отново, но този път като човешко същество, а не парче месо със закачени улики. Може би някои от тези хора бяха причинили много неприятни неща на албанците, които прогонваха от Косово; и все пак не трябваше да забравям, че са и човешки същества. Въпросът тук не беше какви престъпления са извършили някои от тези хора или всичките, а какви престъпления евентуално са били извършени срещу тях. Така че прекарах още двайсет минути между телата, като се опитвах да накарам добре разработената си съвест да се задейства.
Доктор Макаби беше събрал проби и в момента фотографираше всеки труп поотделно. Работеше енергично и професионално и си свърши работата още преди мен. Най-сетне ме доближи.