Вниманието ми беше приковано в Лиса Мороу, която майсторски прекарваше разпадащия се Тери Санчес през всички важни въпроси, така че дори не успях да оценя в кой най-удачен момент зададе последния си въпрос. Ако наистина е имало бунт, защо Санчес беше участвал в заговора на екипа да остане в Косово? Дали някой го беше принудил, като бе опрял пистолет в главата му?
— Персико ми каза да го направя.
— Съжалявам, но не те разбирам, Тери. Какво точно ти е наредил да кажеш старшина Персико?
Разтриването на краката се ускори още малко.
— Аха — отвърна Санчес.
— Не, Тери, кажи ми какво ти нареди да кажеш старшина Персико.
— А, извинявайте — възкликна той, видимо объркан. — Каза ми да спечеля малко време.
— Защо, Тери? Време за какво?
— Време да го уредят. Да се подготвят.
— Но заповедта била да се изтеглите. Какво ви е оставало да направите?
— Ами нали се сещате — каза той, като отбягваше погледа й.
— Не, Тери, не се сещам. Кажи ми, моля те.
— Да отмъстим на Пайочович.
— Пайочович? Началникът на полицейското управление в Пилука?
Той я погледна така, сякаш се очакваше тя вече да го знае. Може би грешах, но според мен умът на Тери Санчес започваше да дава заето.
— Аха — извика той с изражение на огромно нетърпение. — Според вас на кого устроихме засада?
Изведнъж върху мозайката се изсипа цяла лавина от липсващи парчета. Колоната, която бяха атакували, не беше избрана заради числеността й. Беше избрана, за да бъде наказан убиецът на Ахан, който беше набил главата му на кол.
Мороу дори не заекна и не премигна.
— Значи двамата със старшина Персико задържахте хората в базовия лагер, докато Перит и Мачуско се върнаха да потърсят този Пайочович? Това ли се случи?
— Точно така. Но аз изпратих и Мур с тях. Реших, че единственият начин все пак да направим поне едно нещо както трябва е да изпълним първоначалния план на Ахан. Единственият проблем беше, че Пайочович и хората му бяха напуснали Пилука. Нямахме представа къде са отишли. Затова изпратих Брайън Мур с Перит и Мачуско. Те се промъкнаха в няколко села наоколо и поразпитаха. Всички в нашата зона познаваха Пайочович. Наричаха го „Чука“. Мур все питаше хората дали знаят къде е Чука. Най-сетне някакъв старец му каза, че бил с хората си в някакво селце на име Ишатар. Така действаше Пайочович. Ходеше из околните села, тероризираше жителите, после се връщаше в управлението си в Пилука. Тогава реших какво трябва да направим.
— Извинявай, Тери. Ти каза „реших“. Старшина Персико ли имаше предвид, или двамата го решихте заедно?
— Не. Решението взех аз. Персико дойде при мен и аз му казах точно какво ще направим.
— Ясно — каза Мороу.
— Ние се изтеглихме и аз устроих засада на пътя между Пилука и Ишатар. Пристигнахме предишната вечер, около полунощ, и ни оставаше много време да се подготвим. После почаках, докато…
— Тери — прекъсна го тя.
Той спря и премигна.
— Искаш ли чаша вода? — попита Мороу.
Той продължаваше да разтрива краката си.
— Ами… да, благодаря.
Мороу напълни една чаша, заобиколи масата и му я подаде. Помислих си, че направи сериозна грешка, като прекъсна хода на разказа му в най-важния момент. После тя премести един стол и седна точно срещу него. Наведе се така, че лицата им почти се допираха. Той отново я погледна в очите.
— Как си? — попита тя.
— Ами добре, предполагам.
— Тери, няма нужда да ни доказваш нищо — каза Мороу. — Просто се опитваме да разберем истината. Господ ни е свидетел, че не те съдим. Ние сме адвокати. Никога не сме преживявали това, през което си минал ти.
После се протегна и сложи ръка върху неговата.
— Така че ни кажи истината, става ли?
Той не откъсваше очи от нейните, както правят малките изплашени деца.
— Добре — съгласи се накрая.
— Кой вземаше всички тези решения, Тери? Не беше ти, нали?
— Не — отвърна той. — Бяха Персико и Перит.
— А ти какво правеше?
— Каквото ми кажеха.
— Опита ли се да ги спреш? Или ги насърчаваше?
Това всъщност беше особено важен въпрос, защото от отговора му зависеше кой носи юридическата отговорност за убийството на сърбите. Но според мен юридическите тънкости вече не интересуваха Санчес. Умът му беше твърде зает с отчаяното търсене на достоверно алиби, което да представи на самия себе си. Съзнанието му се давеше в чувство за вина и се опитваше да се хване за първия източник на милосърдие. По някакъв странен, безсмислен начин на него сигурно му се искаше той да е заповядал засадата, защото така поне щеше да спаси честта си.