— Оставих ги да правят каквото поискат — измърмори най-сетне.
— Какво стана на засадата?
— Ами по пътя имаше много движение. Останахме на позиция почти до осем. Перит беше изтеглен на фланга, между нас и Ишатар. Беше с очила за нощно виждане. Гледаше дали откъм Пилука идват коли. Името на управлението бе написано на сръбски на автомобилите на Пайочович. Брайън Мур беше надраскал думите на един лист и го бе дал на Перит, за да може да познае колоната.
— И какво стана после? — попита тя, без да отмества ръката си от неговата.
— Около осем той даде на Персико сигнал, че идват. Персико контролираше огъня и изчака първият камион да дойде точно над противотанковите мини на пътя. Експлозията го вдигна във въздуха. Спомням си, че го гледах как се премята като акробат.
Той размаха ръце във въздуха, за да покаже, преди да продължи.
— После открихме огън. Всичко трая само седем-осем минути и си тръгнахме.
Мороу стана и се върна на мястото си зад масата. За известно време настъпи мълчание. Обмислих целия разказ, който бяхме чули. Сега всичко се връзваше. Е, почти всичко.
— Тери — обадих се.
Той ме погледна. Опитах се да звуча толкова меко и успокояващо, колкото Мороу.
— Някой е минал през мястото на засадата и е застрелял сърбите в главата. Ти ли беше?
Санчес ме изгледа шокирано.
— Не.
— Сигурен ли си?
— Заклевам се.
— Знаеш ли кой го е направил?
— Не е бил никой от нашия екип. И аз стрелях като всички останали. Но веднага щом Персико пусна ракетата, за да прекрати огъня, всички престанаха. После напуснахме и побягнахме към сборния пункт, който беше на около километър и половина от мястото на засадата.
— И все още имаше оцелели сърби? — попитах.
— Аха. Никога не съм ви лъгал за това, нали разбирате? Там все още бяха останали няколко души, които продължиха да стрелят по нас.
Бях объркан. Това не се връзваше. Ако все още е имало оцелели, които са продължавали да поддържат огъня, докато целият екип се е изтеглял към сборния пункт, кой ги беше прострелял в главите? Всички замълчахме. Позяпах в стените за минута, докато измисля какво друго да питам.
Изведнъж Имелда стана от стола си и доближи нашата маса. После се наведе към мен и Мороу, сякаш бяхме съдии, а тя — адвокат, който иска да поговори насаме с нас.
— Попитайте го колко са продължили да стрелят сърбите — прошепна. — Само това.
После се върна на мястото си. Въпросително погледнах Мороу, а тя отвърна на погледа ми със същото.
— Тери — започнах, — спомняш ли си колко дълго чуваше стрелбата на сърбите, след като твоят екип започна да се изтегля към сборния пункт?
Той подпря брадичка на ръката си, лакът на коляното и се загледа в пода. Приличаше на „Мислителя“ на Роден, но по лицето му не се четеше абстрактно размишление, а болка.
— Малко — каза накрая.
— Колко точно? — настоях, защото най-сетне осъзнах какво се беше досетила Имелда.
Той разтърка лицето си с ръце.
— Не знам, може би две минути. После настъпи пауза и пак чухме стрелба в далечината. Но се отдалечавахме все повече, а теренът беше неравен, така че звучеше като пукане между хълмовете. Може би дори не е било стрелба, не знам.
— Да предположим, че е било. Според теб защо са продължили да стрелят?
— Не знам. Сигурно защото беше засада, а ние бяхме доста добре прикрити на позициите си. Може би са смятали, че още сме там.
— Добре — казах.
— Тери, остават само още няколко въпроса — каза Мороу. — Как си?
— Добре — отвърна той, но изглеждаше ужасно облекчен, че приключваме.
Пак беше започнал да разтрива краката си по онзи странен начин.
— Когато всички се върнахте в Македония и докладвахте, защо реши да излъжеш?
Лицето му изведнъж се изкриви от неудобство. Такова неудобство, че сякаш изобщо не искаше да отговаря на въпроса.
Тогава се сетих какво е станало.
— Тери, каква сделка сключи с екипа си там? — попитах.
Санчес не откъсна поглед от пода, само започна да търка ръцете си малко по-бързо и аз най-сетне разбрах защо: правеше го несъзнателно. Опитваше се да изтрие вината от тях.
— Тери, моля те, отговори на въпроса. Сключи ли сделка с екипа си?
Той измърмори нещо, но не можах да го разбера.
— Какво? — попитах.
— Да, сключихме сделка.
— Затова ли се съгласи на засадата, Тери? Затова ли им спечели време пред Смодърс? Защото си искал да я направят, нали? Знаел си, че това е нарушение на заповед и че ако убият Пайочович и хората му, всички ще бъдат изправени пред военен съд, когато се върнат. Знаел си, че така ще имат също толкова много за криене, колкото и ти. Знаел си, че тогава ще те покрият, защото ще имат нужда ти да покриеш тях.