Той остана с наведена глава, което си беше достатъчен отговор. Погледнах Мороу и тя отвърна на погледа ми. Нямаше какво повече да научим от Тери Санчес. Сега знаехме всичко, което знаеше и той. Знаехме всичко освен най-важното. Кой беше екзекутирал оцелелите сърби?
32
След като Имелда придружи Санчес до килията му, всички имахме отчаяна нужда да поемем дъх. Обявих почивка. Имелда и помощничките й тръгнаха да търсят кафе машина. Помолих я да съобщи на надзирателя от ВВС, че искам да говоря с него. Освен това я накарах да донесе две чаши кафе, една за Мороу и една за мен.
Двамата с Мороу бяхме малко объркани. В повечето съдебни дела всъщност няма толкова патос, театралничене и емоционални пристъпи, колкото в телевизионните им екранизации. Истината е, че случващото се в съдебната зала рядко прилича на битка; по-скоро е като да гледаш вода, която замръзва. Повечето дела са оркестрирани като танц в японска опера и отегчителни до смърт. Всеки добър адвокат знае, че трябва да си легне рано вечерта преди делото, защото в залата адски ти се доспива, а съдиите стават доста раздразнителни, когато започнеш да клюмаш в тяхно присъствие. Ако изобщо са останали будни, за да те хванат. Всичко е написано предварително и отрепетирано, защото никой адвокат не обича свидетелите му да импровизират. И въпреки че малко повече спонтанност би направила професията ни по-интересна, адвокатите не обичат да им е интересно. Обичат да печелят. Дори неподготвените свидетели, които някак си се озовават в залата, не са особено интересни просто защото повечето хора не са интересни. А в този случай са още по-малко интересни от обикновено, защото адвокатите и съдията ги карат да говорят за факти и да се въздържат от мненията и преувеличенията, които придават аромат на ежедневния разговор. Всичко, което има да се решава, се решава много преди насрочената дата за делото, така че рядко има изненади.
Едно от адвокатските правила гласи, че никога не трябва да си позволяваш да произнасяш дума от една сричка, ако съществува неин синоним от пет срички. А тъй като проявата на чувства е табу, те се отстраняват по хирургичен път още във втори курс в университета, иначе не ти позволяват да продължиш. Помислете си колко интересни и забавни адвокати познавате. И не се заблуждавайте, че нещата се подобряват, ако съберете двама или повече в една и съща стая.
Точно в този свят живеехме ние с Мороу. Свят на оскъдни изненади и почти никаква драма, скучен свят на липсващи емоции. Така че и двамата бяхме малко стреснати и объркани. Чувствах се като човек, който цял живот е карал велосипед с три колела в задния двор, а после изведнъж са го пуснали с 12-цилиндрово „Мазерати“ по някоя магистрала в Лос Анджелис.
Едно е да подозираш какво е станало там. Съвсем друго е свидетелят да ти го разкаже от първа ръка, в широкоекранна версия с ярки цветове. Особено ако е свидетел с душевна гангрена. Неприятната й миризма не те оставя на мира дълго време.
Двамата поседяхме и помълчахме известно време. После Мороу извади верния си жълт бележник и започна да пише. Погледах я малко, после казах:
— Извинявай за Пъдлито тази сутрин.
Тя се разкикоти, но не звучеше убедително.
— Съжалявам и за снощи — добавих. — Пих твърде много. Нали не съм направил нищо… докато беше в стаята ми?
Всъщност се надявах да каже: „Ами да, направи и още как. При това го направи много добре, четири или пет пъти, като истински звяр, а на мен адски ми хареса и се надявам да го направиш отново още довечера.“
Вместо това тя отвърна:
— Не се притеснявай. Захърка още преди да се озовеш в хоризонтално положение.
— Аха — казах. — Ребрата адски ме боляха.
— Не беше от ребрата — възрази тя, без да спира да пише.
— Естествено, че беше.
— Беше от съвестта ти.
— Не, не беше — излъгах. — Заради ребрата беше. Ето тези.
И ги посочих.
— Не си толкова неутрален, на какъвто се правиш — заяви тя, без да спира да драска. — Тези мъже ти харесват. Те са като теб и това те притеснява. Признай си.
Замислих се. Не съм някой дълбок, интроспективен, чувствителен тип. Всеки път, когато се опитвах да проникна в собствената си душевност, се озовавах в положението на лабораторен плъх в лабиринт. Но трябваше да призная, че наистина приличаха малко на мен. А може би много. Но аз никога не се бях бунтувал срещу командира си, никога не бях оставял подчинените си да направят нещо, за което после да ги изнудвам, не бях сключвал сделки с тях и не бях убивал множество ранени войници. За мен това бяха сериозни разлики.