Тя остави химикалката си и ме погледна.
— Знаеш ли, от една страна, точно ти трябва да водиш това разследване, но, от друга, си най-неподходящият човек за задачата. Имаш техния опит. Обикновен адвокат като мен никога няма да може да разбере какво им се е случило. Но по същата причина не можеш да мислиш за тях обективно.
Зяпнах я. Подозрително ми приличаше на сеанс по психоанализа. Това пък беше проблемът на Мороу. Причината очите й да изглеждат толкова изпълнени със съчувствие беше, че тя самата имаше безграничен капацитет да съчувства и в момента си търсеше нова жертва.
— Затова ли беше облечена с онези дрешки снощи? — попитах.
— Какво?
— Затова беше, нали? Блузката и онзи страхотен парфюм. Искала си да ме разсееш. Смятала си, че имам нужда да бъда спасен.
Тя съвсем леко се изчерви.
— Не беше ли така? Защо иначе пиеше толкова? Наистина ли смяташ, че не знам за двете уискита, които беше обърнал още преди да дойда? Усетих миризмата още от входа.
— Ребрата ме боляха — казах.
— Ребрата ти, друг път — възрази тя. — Трябва да се видиш отнякъде, докато им вземаш показанията. Потъваш напълно. Това е прекалено лично за теб.
За щастие, Имелда и момичетата й се върнаха точно в този момент, защото тъкмо отварях уста и изобщо не съм сигурен, че щях да кажа нещо подходящо. Имелда доближи масата ни с две димящи чаши еспресо. Моята беше приготвена точно както го обичам, с минималното количество кафе, което да оправдае наркотичната ми зависимост от захар и сметана.
Хванах Имелда за ръкава, преди да успее да се върне на мястото си.
— Ей, Имелда — прошепнах.
— Какво?
— Някога чувала ли си думата „Пъдли“?
Тя изсумтя един-два пъти.
— Естествено, кой не е чувал. Защо, ти да не би да си Пъдли?
— Точно обратното — настоях. — По-скоро съм Хумонго.
— Аха — каза тя и си седна.
Но не звучеше точно като „Аха, естествено, изглеждаш точно като човек с Хумонго“. Беше от другото „аха“.
Мороу се ухили, но за мой късмет в този момент на вратата се почука и тя трябваше да се престори на сериозен, трезвомислещ адвокат.
Вратата се отвори и пухкавият надзирател от ВВС предпазливо надникна. Изглеждаше крайно несигурен в себе си, все едно доста го беше страх от мен.
— Викали сте ме, сър.
— И още как, по дяволите! Влизай веднага! — изревах.
Той подскочи, после доближи масата с походката на човек, който стъпва по кабарчета.
— Има ли психиатър в тази база? — попитах.
— Тъй вярно. В болницата, работи към кабинета на хирурга.
— Искам да дойде още днес. Да поговори с капитан Санчес. Освен това искам да го поставите под наблюдение за предотвратяване на самоубийство. Имате такава процедура, нали?
Той енергично кимна.
Наведох се и се вторачих в лицето му.
— Не си ли забелязал, че е отслабнал ужасно?
— Ами… не, не бях забелязал.
— Но със сигурност не ти е убягнала депресията му.
— Ами, не бях забелязал нищо подобно.
— Тогава ме слушай внимателно. Ако успее да се самоубие или да отслабне дори още само с един килограм, ще те съдя за престъпна небрежност. Ясен ли съм?
— Да, сър… тъй вярно, господин майор.
— Изчезвай — наредих.
Той се изнесе като хлебарка с наднормено тегло.
Току-що бях направил всичко възможно за Тери Санчес. Но не бях сигурен, че ще му помогне. Когато човек се прости с представата за самия себе си, нещо в него умира. Санчес гниеше откъм центъра, защото беше потъпкал почти всички принципи, в които някога бе вярвал.
Вината за това лежеше върху все по-слабите му рамене. Но част от нея беше и на Смодърс и Мърфи. Смодърс, защото беше позволил на личната си лоялност да надделее над професионалната му преценка и беше дал екип на Санчес. Изобщо не е бивало да го прави. Беше един от онези чести случаи, когато вършиш нещо с правилни подбуди, но резултатите са плачевни. Беше и мечешка услуга за хората му, защото Санчес не беше в състояние да ги ръководи. Както и за самия Санчес, по същата причина. Бил е обречен на провал.
Вината на Мърфи произтичаше от нещо съвсем друго. Той беше позволил на своята бригада да продължи да се отнася с Първи батальон като с привилегирован професионален клуб. Клуб на избраните. И тъй като Персико и сержантите му се чувстваха избрани и бяха заедно толкова отдавна, а връзката им беше подсилена от толкова много съвместни преживявания, те се отнасяха към всеки новопристигнал, дори към новия си командир, като към недоказал се новобранец. Сержантите и старшините в Първи батальон до един бяха убедени, че са специални. Бяха изолирали Тери Санчес. И когато под напрежението в бойна ситуация това чувство за откъснатост се бе засилило, то станало непоносимо за човешкия дух. Особено в конкретния случай, когато човешкият дух поначало беше малко крехък и разглезен. Крайният резултат беше онзи жалък Тери Санчес, с когото се бяхме срещнали току-що.