Можех да се обзаложа, че ако издирехме и разпитахме хората, които бяха командвали този екип преди Санчес, щяхме да чуем версия на същата история. Нещо повече, щяхме да я открием в много от екипите в Първи батальон. Клубът на ветераните. Вероятно там и в бъдеще щяха да се случват доста инциденти.
Вдигнах очи към Имелда и я помолих да доведе старшина Персико.
33
Персико беше решил да не се съобрази със съвета ми. Не се появи с адвокат. Влезе сам в стаята и аз се зачудих. Със сигурност се досещаше, че вече сме близо до цялата истина. И че има все по-сериозна вероятност той да се окаже на устата на прословутия топ.
— Моля седнете, старшина — казах.
Той седна на същото място като преди и небрежно преметна десния си крак върху левия. Човек не можеше да не забележи контраста между този посивял, грубоват, самоуверен мъж и скимтящата развалина Тери Санчес, който не спираше да си търка краката. Ако бях сержант в този екип, и аз нямаше да се колебая кого да следвам.
— Старшина, ще бъда откровен с вас — започнах. — Вероятно ще ви бъдат отправени обвинения в масово убийство, неподчинение на преки заповеди, подбудителство към бунт, възпрепятстване на правосъдието, лъжесвидетелстване по време на официално разследване и още множество по-дребни закононарушения. С цялото си сърце ви съветвам да си вземете адвокат за по-нататъшните ни разговори. Ако ви трябва още време, нямам нищо против да отложа и този. Той не помръдна.
— Не искам адвокат.
— Това е ваше право. Ако промените решението си в някакъв момент, ще прекратим разпита, докато си намерите.
— Може ли да продължаваме? — попита той.
— Разбира се.
Преди да започна, той попита:
— Имате ли нещо против да започна пръв?
— Ако желаете.
Персико внимателно ме изгледа.
— Господин майор, на десния ви ръкав има значка на пехотинец, участвал в бойни действия. Били сте на бойното поле, нали така?
— Точно така.
— Къде?
— Бях с Осемдесет и втора дивизия в Панама и в Персийския залив — отвърнах, което чисто технически беше самата истина, тъй като Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия наистина беше и на двете места, на които бях и аз със Звеното.
— Заемахте ли командна длъжност? Участвахте ли в боя?
— Да — отвърнах.
Това също беше вярно — бях командир на екип като Санчес.
— Убихте ли някого?
— Доста хора — признах.
— Хубави войни бяха, нали? — каза той и мрачно се усмихна.
— Предполагам, че коректният отговор би бил, че изобщо не съществува такова нещо като хубава война, но в сравнение с останалите наистина си ги биваше. Кратки, със силно неравностойни противници и ние ги спечелихме.
— Прав сте — каза той, като не откъсваше вторачения си поглед от лицето ми. — Аз също бях в Залива. Но не хванах Панама. Бях в Хаити, Могадишу, Руанда. Изкарах и доста години в Босна, където правехме какво ли не. Вие сте ги изпуснали, нали?
— По тяхно време съм бил в университета. После вече бях адвокат.
— Да. — Той кимна замислено. — Аз, Перит, Мачуско, Колдуел, Бътлър, братята Мур, изкарахме ги почти всичките заедно. Братята Мур не извадиха късмет и дойдоха твърде късно, за да се включат в Залива. Така и няма да разберат какво се казва сладка война. Оттогава само плуват с нас във всички отходни канали, в които ни пращат. Дори не знаят какво е да спечелиш войната, нали разбирате?
Той спря за миг и сивите му очи огледаха стаята, като се спираха на всеки от нас. Загледа се по-дълго в Имелда. Тя мълчаливо кимна. Той се усмихна и кимна в знак на нещо повече от колегиалност.
После усмивката му изчезна и той отново се обърна към мен.
— Не мога да ви кажа в колко бежански лагери сме били от Залива насам. Изгубих им бройката. Заклевам се, че съм виждал сто милиона нещастни лица с празни очи, каквито имат всички бежанци. Осакатени деца, изнасилени жени, сираци, майки, останали без бебетата си, мъже, които се срамуват да погледнат семействата си, защото са позволили това да се случи. Господи, как ти писва. Захвърлят те насред всичко това и от теб се очаква да… ами, нали разбирате? Наричат ги „хуманитарни операции“, но един истински хуманитарист би отишъл да избие лошите, нали така? Истинският хуманитарист няма да се задоволи да лепи раните на хората с лейкопласт. Той би се погрижил изобщо да не ги раняват. Не мислите ли?