— Старшина — прекъснах го възможно най-вежливо. — Не сме тук, за да обсъждаме характера на държавната ни политика. Тук сме, за да разберем какво е станало в Косово между четиринайсети и осемнайсети юни.
Гласът му беше равен, почти студен.
— Ако искате да го разберете, слушайте какво ви говоря. Защото стана точно това. Всичко става в главите ни, нали така? Ако искате да разберете какво е станало, ще трябва да влезете в главите ни. И така, след като преживееш достатъчно много такива неща, просто стигаш до някаква граница. Може би стана заради Ахан. Другите разказаха ли ви за Ахан?
Кимнах.
— Ами да, без съмнение са го описали както трябва. Бог ми е свидетел, аз не бих могъл. Виждал съм доста доблестни мъже, но никой от тях не може да се мери с него. Аз самият бих го последвал навсякъде, по дяволите. Не знаеше нищо за бойните действия, нали разбирате. Изобщо нямаше работа там. Човекът си беше лекар, при това гениален. Просто надарен, нали разбирате? Чух как си говореха докторите от ООН за него. Говореха така, сякаш беше Исус Христос и можеше да прави чудеса. Само дето Ахан не искаше да стои в полевата болница и да се грижи за ранените, докато останалите се бият. Искаше да бъде един от истинските хуманитаристи, разбирате ли?
Погледна ме право в очите.
— Господи, иска ми се да можех да го опиша както трябва. Не съм много начетен и не знам подходящите думи. Но ще трябва да си го представите, ако искате да разберете какво стана.
Оживяваше се все повече, може би от раздразнение, че не успява да открие подходящите думи, а може би само от мисълта за онзи невероятен човек. Бях срещал такива хора. Не много, но достатъчно, за да го разбера.
— Беше млад — продължи. — На трийсет и няколко, предполагам. Хубавец, висок и слаб, с хлътнали бузи, но невероятно спокойни очи. Представяте ли си го? И така, работата е там, че Ахан изобщо не трябваше да ходи в Пилука. Но Санчес го нави. Видях как се натрупва, докато ги обучавахме. Всички се възхищаваха от Ахан, нали разбирате? Човек не можеше да се въздържи. А Санчес? Той просто не можеше да си спечели уважението на никого. Та няколко от мъжете в отряда на Ахан постоянно говореха за онзи сърбин Пайочович. Разказваха всякакви истории и всички разбрахме, че много го мразят. И Санчес започна да побутва Ахан — да му разправя, че е по-добре да не го напада, въпреки че всичките му хора искали да го направи, защото щяло да стане кръвопролитие. Започна да го навива още преди да ги вкараме в Косово. Опитваше се да го засрами, нали разбирате, защото операцията „Ангел-отмъстител“ по принцип е организирана така, че отрядите на АОК да не се занимават с най-трудните неща. Все едно ни служеха за прикритие, за да можем ние да вършим каквото трябва. Но аз разбирах, че Санчес ревнува. Ахан просто се разбираше с хората, идваше му отвътре. А Санчес трябваше да полага усилия и пак не можеше да се мери с него. Според мен му се искаше Ахан да се пробва с нещо по-трудно и да се провали. Разбирате ли? Ахан имаше талант, но не беше достатъчно подготвен. А на Санчес не му идваше отвътре, но беше обучен за работата. Разбирате ли какъв беше проблемът?
— Горе-долу — казах.
Персико отново погледна към Имелда за подкрепа и тя му кимна напрегнато, но гордо.
— Както и да е, когато Перит, Мачуско и Мур се върнаха от Пилука, всичко някак си се разпадна. Според мен Санчес не искаше това, нали разбирате? Всички да ги избият по този начин беше повече, отколкото се беше надявал. Защото той започна всичко, нали така? Аз го отведох в гората, казах му какво са видели Перит и момчетата и той се разрева. Разплака се като малко дете. Останалите в екипа също не го приеха много добре. Ако не бяхме в армията, сигурно щяха да обесят Санчес на първото дърво. Наистина беше извършил голяма мерзост.
— Казахте ли на Санчес, че не може да се справи с командването? Имаше ли организирано усилие да му попречите да си върши работата?
— Не — някак притеснено отвърна той. — Но не му и помогнах. Знаех какво става. Но просто не исках. Не обвинявам момчетата. Те нямаха нищо общо. Грешката беше моя. Просто не ми се искаше повече да следват заповедите му. И не го насърчих да си гледа работата. Винаги се е налагало да го побутвам, но този път видях, че е загубил кураж, и просто го оставих да се провали. Разбирате ли? Нищо лошо не съм направил. Но и нищо добро. Ако трябва да осъдите някого за бунт, съдете мен. Сигурно съм се бунтувал.
— Кога решихте да устроите засада на отряда на Пайочович? — попитах.
— Същата сутрин. Всъщност почти веднага.
— Защо? Защо не се изтеглихте, когато ви заповяда полковник Смодърс?