Той бръкна в джоба на ризата си и извади пакета „Кемъл“. После ме погледна.
— Нали все още мога да пуша тук?
— Естествено.
Персико измъкна една цигара и замислено я почука в дланта си. Запали я и дълбоко вдиша дима, като го остави да се утаи в дробовете му, преди да го издиша през носа. Дълго време стоя така, прехапал долната си устна. После отговори:
— Ето затова трябва да разберете как се чувства човек на тези хуманитарни мисии. Всичко става много лично. Могат да докарат всичките психиатри на света, за да ти обясняват как не трябва да се връзваш, но си става лично. Ние сме войници, а не лекари, нали разбирате? Главата на капитан Ахан беше забита на кол като някакъв трофей. А този тип Пайочович беше истински мародер. Беше избил и измъчвал стотици хора. Може би хиляди. Както и да свърши тази история в Косово, той щеше да си тръгне чист. Вижте какво стана след Босна, Руанда и Хаити. Мъртвите бяха погребани и забравени, а убийците продължиха да си живеят.
— И вие решихте да го екзекутирате?
Той се загледа в димящия връх на цигарата си.
— Да, сър, точно това реших да направя. И не се разкайвам. Хората направиха това, което им заповядах, така че не обвинявайте и тях. Аз издавах заповедите. Те само ги следваха, както пише в устава. Не са направили нищо лошо.
— Но някой е направил нещо лошо, старшина — възразих. — Някой е минал и е застрелял всички сърби в главата. Можете ли да ни кажете кой го е направил?
Той продължаваше да гледа цигарата си. Дори не премигна, когато отговори:
— Да. Аз.
Усетих нещо в гърлото си и трябваше да преглътна, за да оправя дишането си. Изобщо не очаквах този отговор.
— Как, старшина? — попитах най-сетне. — Как го направихте?
— Много лесно всъщност. Повечето сърби вече бяха мъртви или ранени от засадата. Трябва да ви кажа, господин майор, че беше доста добра засада. Смъртоносна и бърза. Изчаках, докато останаха само трима-четирима, които отвръщаха на огъня, преди да изстрелям сигналната ракета за прекратяване на атаката. После заповядах на всички да бягат към сборния пункт. Те наскачаха и хукнаха, но аз им дадох малко преднина, а после тръгнах в обратната посока. Стигнах до завоя на пътя и го пресякох. После се изкачих на хълма от другата страна. Последните сърби бяха скрити зад колите и продължаваха да стрелят по хълма, където бяха нашите. Бяха с гръб към мен. Беше си детска игра. Неутрализирах ги, после слязох и прострелях всички в главата.
— Защо, старшина? Защо го направихте?
— Не е ли очевидно? Може би някой от тези, които продължаваха да стрелят, е бил Пайочович. Освен това след всичко, което бяха направили, исках да ги избия до един. А и предполагам, че не исках да оставям свидетели.
В стаята изведнъж стана много тихо. Той спокойно довърши цигарата си. Пусна я на пода и я смачка, като завъртя пета четири-пет пъти, за да е сигурен, че е напълно угасена. Метафората беше силна и убедителна.
— Благодаря ви, старшина, това е всичко — казах.
Той стана и взе, че ми отдаде чест. Аз му отвърнах официално, после той отпусна ръка и продължително изгледа Имелда. Тя отвърна на погледа му. Истинските професионални войници се подушват отдалеч. Сетне Персико излезе с твърда крачка и затвори вратата на една стая, пълна с изумени и натъжени хора.
Извърнах се към Мороу и видях, че очите й са влажни. Имелда ме гледаше така, сякаш бях най-големият червей на земята. Предполагам, че старшина Персико беше последният жив герой на света и на всички им беше много удобно да обвиняват мен, че го накарах да признае престъплението си.
В стаята се нагнетиха много потиснати емоции и аз заповядах на всички да направят двайсетминутна почивка. Дори Мороу излезе. Оставиха ме сам на малката маса. В най-тъмните кътчета на съзнанието ми се беше загнездило нещо, някакво липсващо парченце, и аз отчаяно се опитвах да го измъкна. Прекарах много дълго време с поглед, прикован в пода.
Минаха петнайсет минути, преди Мороу да се върне. Носеше две чаши кафе.
— Благодаря — измърморих, когато остави едната пред мен.
Тя се отпусна на стола си и простена:
— Господи, това беше ужасно.
Трудно беше да споря, затова просто кимнах. Не ми се говореше много.
— Но не е свършило, Лиса — казах.
— За мен е свършило. Имаме достатъчно доказателства, за да обявим решението си. Не ми се стои тук, за да минавам през същите събития с всички останали членове на екипа.
— На мен също. Остава само още един.
Станах да потърся Имелда. Казах й какво искам от нея, после се върнах в стаята за разпити и мълчаливо изчаках момичетата на Имелда да се върнат и да заемат местата си.
Минаха две минути, преди вратата да се отвори отново. Първа влезе Имелда, а след нея вървеше сержант Франсоа Перит.