— Седнете — наредих.
Той се подчини, макар и малко по-нервно от последния път. Веднага разпечата пакет цигари и се зае да измъква първата.
— Има ли нужда да ви напомням какви са правата ви? — попитах.
— Не, знам си правата.
— Този път можете да ми спестите чувствата си към адвокатите, но сигурен ли сте, че не искате юридически съветник, сержант? Сериозно ви съветвам да си осигурите такъв.
— Не, благодаря. В стаята има достатъчно проклети адвокати.
— Не го оспорвам — признах.
После се загледахме един в друг за няколко мига и той разбра, че вече знам.
— Старшина Персико току-що излезе — обясних. — Пое отговорността за всичко. Каза, че той е взел всички решения, повел е мълчаливия бунт срещу капитан Санчес, решил е да устрои засадата и е игнорирал заповедта да се изтеглите. Перит мълчаливо кимаше, докато изброявах всичко това.
— Естествено, сержант Перит, вие носите голяма част от тази отговорност. Именно вие сте се върнали от разузнаване и сте се опитали да разбунтувате хората срещу Санчес. Знаели сте, че и без това не го харесват, и сте разпалили огъня. Идеята да убиете Пайочович е била ваша, нали? Но старшината ви прикриваше.
Той не кимна, само ме наблюдаваше и слушаше.
— После Персико призна, че той е минал през мястото на засадата и е застрелял сърбите в главата — продължих. — Каза, че е изпратил всички други в сборния пункт, а после се е промъкнал от другата страна на пътя и е избил последните оцелели. След това е слязъл долу и е произвел контролни изстрели в главата на всички.
Перит гледаше върха на цигарата си, точно като старшина Персико преди трийсет минути. Беше изумително. Перит толкова се възхищаваше от него, че дори беше възприел маниерите му.
— Проблемът, сержант Перит, е, че и двамата знаем, че той не е направил всичко това. Нали? Просто се опитваше да спаси някого, на когото много държи, и аз се моля този човек да държи също толкова на него.
Замълчах, а той продължи да гледа цигарата си. Най-сетне попитах:
— Опитваше се да ви спаси, нали?
Перит остана неподвижен и загледан в цигарата си цяла вечност. Нямах представа за какво мисли, защото не знаех как мислят хората като него.
После тъпо кимна. Нямаше нищо против да лъже до самия край, но не искаше да допусне Персико да бъде наказан за неговото престъпление.
— Прав сте — измърмори накрая. — Аз го направих.
— Разкажете ни какво стана.
— Няма да разберете.
— Опитайте. Може да ви изненадам.
— Не, вие не сте истински войници, вие и адвокатката — възрази той, като пренебрежително махна към Мороу. — Нямате представа какво е да си там. Чувствата, които изпитваш към останалите в екипа; как спираш да мислиш, когато започне стрелбата, и просто си правиш каквото искаш.
Имелда изведнъж скочи от мястото си, доближи го и спря точно пред него. Тялото й беше стегнато, а ръцете — свити в юмруци.
— Достатъчно глупости, сержант. Не знаеш какви ги говориш! Виждаш ли проклетата значка на десния ръкав на майора? Виждаш ли пехотинските му пагони? Е, не виждаш трите „Пурпурни сърца“, двете „Сребърни звезди“ и кръста за храброст, които не носи. А знаеш ли защо е адвокат? Защото изкара половин година в болницата след последната си мисия. И след това не го пуснаха в пехотата. Хич не си мисли, че можеш да му разкажеш нещо за бойното поле, което той да не знае, сержант. А сега се дръж като войник и отговори на въпроса!
Перит изненадано я гледаше, а тя не откъсваше поглед от очите му. Нямах представа откъде знае толкова за мен. Грамотите и наградите ми бяха прибрани в някое тайно чекмедже, защото ми бяха връчени за секретни операции, за които никой никога не трябваше да научи. Освен това на кого му пукаше за бойните отличия на военните адвокати? Но пък Имелда беше сержант, а както ви предупредих по-рано, сержантите могат да бъдат дяволски изобретателни, когато искат да научат нещо. А за Имелда това важеше с двойна сила.
Перит премести поглед върху мен. Не само че беше войник от специалните части с пълния мачистки комплект, който върви с тази служба, но беше и от южните щати. Това добавя сума ти лют сос върху обичайната мачистка избухливост, така че Имелда най-сетне беше поизравнила стартовите ни позиции.
— Вярно ли е това? — попита той.
— Май да — признах.
Той помисли малко, взе решение и продължи:
— Добре, майоре, както вече казах, бях изтеглен на фланга. Чух началото на засадата. Чувах стрелба в продължение на седем-осем минути. И ми стана любопитно. Знаете как е, нали? Когато охраняваш отстрани, винаги се чудиш какво става. Чудиш се дали не избиват приятелите ти, дали твоята страна печели, или всичко се проваля.