Спря и ме погледна.
— Знам, че не трябваше да го правя, но прекосих пътя и излязох в гръб на сърбите. Пристигнах точно в момента, в който шефът заповяда на всички да се изтеглят. А долу имаше още трима-четирима, които продължаваха да стрелят. Така че реших да… ами, да ги избия.
— Защо? — попитах.
— Не знам. Така ми се искаше.
— Не вярвам. Имали сте по-сериозна причина.
— Е, добре. Може би ми се искаше и аз да съм участвал. Или пък защото шефът трябваше да се е уверил, че няма останали живи свидетели.
— А може би сте искали трофей? — попитах.
Той разтревожено ме погледна.
— Двамата с капитан Мороу огледахме труповете в белградската морга и на един от тях липсваше главата. Това тялото на капитан Пайочович ли беше?
Той извърна очи.
— Не знам. Може и той да е бил. А може би главата му е била отнесена от мините. Понякога и това става.
— Не, сержант, не мисля така. Главата изглеждаше отсечена, може би с щик. Вие сте я отрязали, нали?
Перит се размърда неспокойно и на лицето му се настани тревожно изражение. Най-сетне бях разбрал истината. Беше потомък на френски емигранти от южните щати. Живееше по стария континентален морален кодекс „око за око, зъб за зъб“. Културните стереотипи често излизат верни. Пайочович беше обезглавил Ахан, а Перит му го беше върнал.
— Какво направихте с главата, сержант?
Продължаваше да мълчи. Но нямаше нужда да отговаря. Вече знаех какво ще каже. Перит искаше неговият кумир да е горд с него, затова беше занесъл трофея на господаря си като вярно куче.
— Занесохте я на шефа, нали? Искахте да види какво сте направили.
Той се поизправи на стола и пусна цигарата на пода. За разлика от старшина Персико не я натисна с обувката си, а силно я настъпи няколко пъти.
— Точно така.
— А той как реагира?
— Ядоса се. Нареди ми да не казвам нищо на останалите и заповяда да я погреба.
— Благодаря, сержант Перит — казах. — Можете да се върнете в килията си.
Имелда стана да го придружи. Той вървеше все така самоуверено.
34
Това беше последният път, в който възнамерявах да покажа заповедите си на пазачите, да се ухиля глуповато на камерата и да изчакам мис Смит да отвори вратата. Само дето този път вратата не отвори мис Смит. Беше мъж, но много по-възрастен от нея. Освен това знаех истинското му име. Казваше се Клапър, генерал Клапър.
Известно време просто се гледахме глупаво, после той протегна ръка.
— Здравей, Шон, как си?
— Доста зле — признах.
После той стисна ръката и на Мороу, която също призна, че се чувства доста зле. Но тя не използва този израз. Каза, че е „разочарована от развитието на нещата“ или нещо подобно, защото е твърде голям професионалист, за да изразява лични чувства.
После Клапър ни преведе през сградата и надолу по стълбите до заседателната зала в подземието, облицовано с олово. Някой му беше дал карта-ключ за вратата, той я прокара през магнитната ключалка, отвори и ние влязохме.
Край дългата заседателна маса се беше събрала многобройна публика. Третърн беше там, разбира се, и пак беше облякъл проклетата жилетка, с която толкова се гордееше. Мърфи също беше там, естествено. Както и началникът му генерал Клайв Партридж, накичен и с четирите си тежки генералски звезди. Както и човекът от Белия дом, който ме беше инструктирал, преди да пристигна. Поне той беше облечен в хубав строг костюм и беше твърде скромен, за да се преструва на оперативен агент. Казваше се Паркър и не изглеждаше особено щастлив, че е тук. Всъщност никой не изглеждаше така. Дори ние с Мороу. Беше си една просторна зала, пълна с нещастни хора, които не се радваха да се видят.
Двамата с Мороу обаче бяхме обещали нещо и спазвахме обещанието си. Бяхме работили денонощно през последните три дни, като анализирахме доказателствата и свидетелските показания, преценявахме всяка гледна точка и алтернатива, спорехме до сутринта и едва не се избихме, но в крайна сметка съставихме доклада, който бяхме дошли да представим.
Клапър заобиколи масата и седна до генерал Партридж. Масата беше изкусно наредена така, че всички присъстващи седяха от едната й страна, а от другата имаше два празни стола. Те очевидно бяха за нас с Мороу. Е, аз знаех това-онова за подреждането на мебели, което цели определен психологически ефект, и изобщо не се канех да се чувствам застрашен. Вече бяхме преминали границата, до която подобна игричка можеше да манипулира емоциите ни.
Заведох Мороу до стола и двамата седнахме. Погледнах я — изглеждаше точно толкова изтощена, колкото се чувствах аз, но освен това беше спокойна и невъзмутима. След всичко, през което бяхме преминали, присъствието на няколко от най-могъщите фигури в отбранителната система на страната ни очевидно изобщо не я притесняваше.