— Работата върви на зле, адвокате.
— Виждам.
— Нашият домакин ми предостави сбирка от куршуми и шрапнели, извадени от телата.
— А вие извадихте ли някакви собственоръчно?
— Да, няколко.
— И?
— Куршумите са с калибър пет и петдесет и шест. Сачмите, изглежда, са от „Клеймор“.
— Значи раните са причинени от американски оръжия?
— Когато става въпрос за трийсет и пет трупа, ще ни трябват три рентгена и трима асистенти за една седмица, за да го докажем без всякакво съмнение.
— Но това е общото ви впечатление? — попитах.
Той ме фиксира с изпъкналите си очи и сякаш въздъхна, преди да отговори:
— Всички рани, които видях, вероятно са причинени от американски оръжия.
— А простреляните глави?
— Повечето са застреляни от разстояние, по-малко от половин метър. Тези глупаци са измили телата, но успях да открия следи от барут в косите.
— И как е станало според вас?
— Не е ли очевидно? Някой е минал контролно и ги е прострелял, за да е сигурно, че няма оцелели.
— Нищо не е очевидно — смъмрих го. — Внимавайте с предположенията.
— Прав сте, разбира се — съгласи се той, но и двамата знаехме, че от това положението не е станало по-малко очевидно.
— Казахте ли на сръбския лекар да поддържа труповете, докато свършим?
— Казах му. Но той обясни, че не можел да го направи.
— Защо?
— Милошевич е заповядал да се организира държавен парад, на който семействата на загиналите да получат съболезнования. След церемонията телата ще им бъдат върнати, за да ги погребат.
— В такъв случай сърбите се канят да създадат огромен проблем както на нас, така и на себе си.
— Защо? — попита този път той.
— Ако аз бях адвокатът, който защитава обвиняемите, щях да настоявам за полагащото ми се право да огледам труповете.
— Нали аз ги огледах.
Удостоих го с най-адвокатския си поглед.
— И можете ли да ми кажете, докторе, с абсолютна сигурност точно колко от загиналите са убити с американски оръжия?
— Не го ли минахме вече?
— Ще го минете и още веднъж, на свидетелската скамейка. Ако обвинят членовете на екип „Алфа“ в убийство, за колко трупа можем да ги осъдим? Ще трябва да изготвите пълен списък. А после да докажете, че са убили точно толкова хора.
— Разбирам — каза той стреснато. — Извинявам се. Никога не съм се занимавал с толкова голям случай.
— Никой от нас не е. Но отсега нататък ще трябва да мислите по този начин. Искам да класифицирате всеки труп. Искам да знам колко от тях са загинали на място и колко са били ранени, а после са били доубити. Ще се справите ли?
— Ще направя всичко възможно — кимна той.
— Добре. А сега, като официален съдебен патолог, имате ли нужда от още нещо, което да изискаме от тази морга?
— Би било чудесно да ми разрешат да взема няколко от труповете със себе си, за да определя точната причина за смъртта, но няма да ми разрешат.
— Добре, тогава подайте официална молба веднага щом се върнем. Аз също ще го направя. Ще докладваме на Вашингтон, че случаят може да не бъде разрешен успешно, ако не получим няколко трупа.
5
Върнахме се в базата в Тузла малко след три следобед. След изпитанието в моргата стомасите ни се бяха пооправили, така че помолих Имелда да ни приготви нещо за обяд. Звучи като проста работа, но не трябва да забравяте, че бяхме в армията, а в армията си има специални столови помещения и там ти казват кога можеш да ядеш и кога не можеш. Три следобед попада във втората категория. От друга страна, не трябва да забравяте и че става дума за Имелда Пепърфийлд, която камък да стисне, вода ще пусне.
Тя с пуфтене се върна в кабинета ми, следвана от помощничките си. И двете бяха забележителелно постни на външен вид, но без съмнение със секретарски умения от световно равнище. После изсумтя няколко пъти, докато те разтовариха таблите, заредени със сандвичи с кюфте и картофено пюре с гъст, мазен сос.
— Някакви проблеми? — попитах.
— Не. Сержантът от столовата се опита да ми откаже, така че го понаритах отзад, докато си промени решението.
Една от особеностите на Имелда е, че е отгледана в затънтената провинция на щата Алабама, така че говори и се държи като бедна, необразована чернокожа южнячка. И ако човек е неописуемо тъп, се връзва на този номер. Можех да проверя коефициента й на интелигентност във военното досие, но никога не си бях правил труда. Просто не исках да се сблъсквам с твърдото доказателство, че е много по-умна от мен. Но все пак знаех една от тайните й — Имелда притежаваше две магистърски степени, една по наказателно право и още една по английска литература. Не ходеше никъде без няколко дебели книги, натъпкани в походната й торба, обикновено написани от онези руски автори с дълги непроизносими имена.