— И те много са те харесали. Прочетоха молбата ти и няколко пъти употребиха фразите „на куково лято“ и „пълен кретен“.
— На какво повече да се надява човек?
— Какво губим, ако отхвърлят молбата?
— Оставяме слабо място, в което един добър адвокат от защитата може да отвори няколко пробойни.
— Е, нищо повече не можем да направим. Да ти помогна ли с нещо друго, Шон?
— Не, господин генерал. Благодаря все пак.
Той затвори, аз също, после се повъртях няколко минути, докато заспя отново.
Генерал-майор Томас Клапър беше най-близкото нещо до приятел, с което разполагах в това дело. Беше ми преподавал още когато беше майор, а аз — чисто нов лейтенант на първоначално офицерско обучение. Ако не бях най-лошият му студент, сигурно ме изпреварваше някой освидетелстван идиот. Представете си смайването му, когато четири-пет години по-късно го потърсих за препоръка, за да кандидатствам в Юридическия факултет и военната колегия. Никога не съм го питал какво си е помислил в този миг, но той каза „да“, а останалото вече е част от историята на правото.
За разлика от собствената ми летаргична кариера Томас Клапър се издигаше с постоянна и висока скорост. Вече беше генерал-майор и главнокомандващ на всички военни адвокати. Представете си военната колегия като най-голямата юридическа кантора в света, която се занимава с всичко от наказателно право, през договори, чак до оформяне на сделки с недвижими имоти. Тази армия се състои от над хиляда военни адвокати и съдии и двойно по-голям брой правни служители с най-различни специалности. Малко хора изобщо знаят за съществуването на тази част от въоръжените сили на САЩ — изградена от чепати характери, свръхразвито самочувствие и хищническа амбиция. За да се управлява подобна пасмина, е нужен железен юмрук, но Клапър си беше изградил репутацията на справедлив диктатор и всичките му подчинени го обичаха. С изключение на мен. Не и в този момент. Просто по някаква случайност именно Клапър ме беше избрал да проведа това предварително разследване и си знаех, че се обажда, за да преодолее чувството си за вина. Не възнамерявах да му помагам. Исках чувството му за вина да нарасне дотолкова, че да му докара напрегнато главоболие.
Следващото обаждане беше около час и половина по-късно, а човекът от другата страна на линията се казваше Джеръми Бърковиц. Дори в три и половина сутринта се сетих кой е. Бърковиц беше репортер от „Вашингтон Хералд“, който си беше изградил сериозна репутация с разкриването на различни унизителни за армията афери. Разговорът с него протече горе-долу така:
— Вие ли сте майор Шон Дръмънд?
— Така пише на табелката.
— Хи-хи, това беше смешно. Казвам се Джеръми Бърковиц. Един общ приятел ми даде вашия номер.
— Би ли ми казал кой е общият ни приятел? Искам да го удуша.
Той отново се засмя, а аз останах с впечатлението, че в този ден всички в часовата зона на Вашингтон са в много добро настроение.
— Е, нали знаеш правилата. Добрият репортер никога не разкрива източниците си.
— Какво искаш?
— От „Хералд“ ме назначиха да отразявам масовото убийство в Косово. Помислих си, че ще е хубаво да се запознаем.
— Аз не мисля така.
— Друг път контактувал ли си с пресата?
— Случвало ми се е.
— Значи си наясно, че винаги е добра идея да работим заедно.
— Заедно, а?
— Точно така. Мога да гарантирам, че ще отпечатваме вашата версия за събитията, при това с положително отношение.
Щрак! Без да искам, изпуснах слушалката върху вилката.
Всъщност не, не беше, без да искам. Не обичам да ме заплашват, а ако човек се позамислеше върху разговора, точно това се опитваше да направи Бърковиц. Разбира се, реакцията ми беше тъпа и детинска. Трябваше да бъда внимателен и да не му отказвам грубо. Но тогава пък щеше да се наложи да го излъжа, защото изобщо не възнамерявах да го снабдявам с информация.
Не че имам нещо против репортерите. Армията се нуждае от кучета пазачи, за да си остане що-годе приемлива институция, и пресата изпълнява точно тази функция. Няма смисъл човек да се кара с репортерите и да ги настройва срещу себе си, но както вече казах, бях уморен и не разсъждавах много ясно.
Настроението ми изобщо не се беше подобрило в шест сутринта, когато влязох в дървения ни офис. Капитаните Делбърт и Мороу седяха пред две димящи чаши с кафе и ме чакаха. И двамата изглеждаха свежи и енергични, за което веднага ги намразих.
— Добрутро — казах.
Или по-скоро го излаях. Или го изръмжах. Няма значение.
— Олеле — гласеше отговорът на Мороу.
И няма да повярвате, но точно в този момент телефонът иззвъня отново.