2
Влязох в самолета, подтикван от един намръщен сержант по техническата поддръжка от военновъздушните сили, и веднага забелязах капитан Джеймс Делбърт и капитан Лиса Мороу, които ме очакваха в просторната задна част на грамадния „С–130“. Всъщност първото нещо, което забелязах, беше, че самолетът наистина е натъпкан до краен предел с товари. Дотук с измамното чувство, че съм най-важният човек на този полет. На всичкото отгоре товарът съдържаше предимно дамски козметични продукти във военни зелени кашони.
Хрумнаха ми десетки злобни шегички и ако капитан Мороу беше мъж, а не жена, може би щях да ги изпробвам всичките. Но петнайсет години набивана в главата учтивост ме накараха да замълча. Доста е рисковано да проявиш лошо чувство за хумор пред жена войник. А в присъствието на жена юрист си е направо самоубийство.
Второто, което забелязах, бяха киселите физиономии на капитаните Делбърт и Мороу. Все още не беше ясно дали се дължаха на мен или на факта, че бяха получили заповеди да зарежат всичко друго и да ме посрещнат на този самолет.
И двамата не бяха получили каквото и да било обяснение, но тъй като бяха невероятно интелигентни, сигурно бяха развили силни подозрения. В последните три дни всички вестникарски заглавия и политически предавания се бяха занимавали единствено с настоящия случай. Не беше трудно да се досетиш, че импровизираната конференция на висши военни адвокати на самолет, поел към Европа, имаше нещо общо с масовото кръвопролитие. И двамата се изправиха, докато си пробивах път покрай кашоните с надпис „Тампони“.
— Делбърт, Мороу, приятно ми е — казах, като протегнах ръка и ги възнаградих с най-приятелската си усмивка.
— И на мен ми е приятно — отвърна Делбърт, войник до мозъка на костите си, който се усмихна още по-приятелски и съвестно блъсна ръката си в моята.
— Изобщо не ми е приятно — обади се Мороу с изключително кисела физиономия.
— Не ти е приятно, че си тук? — уточних.
— Изобщо. Тъкмо се занимавах с един случай на кражба на военно имущество, който вече няма да може да влезе в съда.
— Щеше ли да спечелиш?
— Разбира се.
— Глупости — казах.
— Знаеш нещо за случая? — попита тя с внезапно подозрение.
— Знам, че твоят клиент е обвинен в две кражби с взлом и един въоръжен обир. Сигурно щеше да се справиш с кражбите с взлом, но какво ще кажеш за въоръжения обир? Видели са го седем свидетели, военната полиция съхранява оръжието, което е използвал, с неговите отпечатъци, а освен това си е признал веднага след задържането. Твоят клиент е трябвало да си кара на кражби с взлом. Никак не го е бивало като въоръжен обирджия.
— Ти си проверил моя случай? — попита тя, като не стана ясно дали е ядосана или просто изненадана.
— Естествено.
— И си ми направил оценка?
— Не. Съдията, полковник Томпсън, ти е направил оценка. Каза, че си свършила страхотна работа. Каза също, че е безнадеждно. Всъщност мога да го цитирам точно: „Плуваш много изискан бруст в плаващи пясъци.“
— Значи си знаел, че ме изтегляш от делото? — настоя тя, като кимаше на всяка дума, за да я подчертае.
Веднага ми стана ясно защо беше толкова добър адвокат. Вземаше всичко на сериозно. След осем години в съда все още приемаше нещата лично. Цинизмът изобщо не беше успял да проникне под кожата й.
— Точно така — потвърдих. — Изтеглих те от едно дело за дребни престъпления и те назначих да работиш по най-големия и важен случай във военното правосъдие от три-четири десетилетия насам.
Точно сега беше моментът да се впуснем в един от онези спорове за свободната воля, които адвокатите просто обожават, за това колко несправедливо бях постъпил и как правата на един-единствен човек са точно толкова важни, колкото и нуждите на цялата армия. Но имаше ли смисъл? Можеше и да отбележи чудесна философска победа, но нямаше начин да слезе от самолета и да се върне при клиента си. Освен това току-що бях установил, че до този момент двамата с Делбърт само бяха подозирали в какво се забъркват, а ето че ги блъсна истински автобус. Направо им изкара въздуха.
Генерал-майорът, който командваше военната колегия, ми беше казал, че мога да разполагам с точно толкова от най-добрите военни юристи за моето разследване, колкото ми трябват. Тъй като и аз самият бях един от най-добрите военни адвокати, отлично знаех, че колкото повече от тях събереш под един покрив, толкова повече ситуацията заприличва на селски панаир. Темповете, с които се развива делото, почти винаги са обратно пропорционални на броя на адвокатите, замесени в него. Затова казах на генерала, че ми трябват само двама: един прокурор и един защитник.