3
Този път на летището наистина ни чакаше служебна кола. Всъщност имаше цели два джипа — но единият беше вече изпълнен от огромен бригаден генерал, издокаран в бойна униформа, с гиздава мъничка зелена барета, завинтена на темето.
Беше висок около 195 см и всеки американски военен го познаваше по лице. Беше член на отбора на всички времена по американски футбол във военната академия „Уест Пойнт“, отличник на випуска, удостоен със стипендия „Роудс“ и най-младият бригаден генерал в историята на САЩ. Страшно много фактори за самочувствието на един-единствен човек, ако питате мен. Беше изумително, че е в състояние да се гледа в огледалото, без да припадне. За сравнение най-големият успех в собствения ми живот беше, че веднъж ме избраха за касиер в трети клас. За съжаление дори това не продължи дълго, защото директорът ме разжалва веднага щом научи, че имам тройка по математика. Второто не го казвам на много хора. Оставям ги с погрешното впечатление, че достойно съм изкарал целия си мандат.
Човекът в джипа нямаше нужда да заблуждава никого за нищо. Казваше се Чарлс Мърфи, по прякор Чък, и на всеки няколко години списание „Таим“, „Лайф“ или „Нюзуик“ публикуваше чудесна статия за него, за да може целият американски народ да следи кариерата на най-впечатляващото момче-чудо в родната армия.
Точно в този момент обаче лицето му беше помрачено от безпокойство. Или, както би казала майка ми, той се „цупеше“. Винаги съм харесвал тази дума. Звучи далеч по-добре от „мръщя се“. Когато някой се цупи, сякаш води много по-дълбока вътрешна борба.
Така или иначе, всички знаеха причината — екип „Алфа“ в ареста беше под негово командване и прочутата му кариера беше на път да отиде по дяволите.
Беше очевидно, че се радва да ме види почти колкото би се зарадвал на уролог с дебели мазолести пръсти, но и двамата не можехме да направим нищо по въпроса. Приближих и отдадох чест по същия енергичен начин, по който бях поздравил началника му генерал Партридж преди няма и дванайсет часа във Форт Браг.
— Майор Дръмънд, сър — представих се.
Той взе, че отвърна на поздрава:
— Добре дошъл в Босна, Дръмънд. Колко адвокати водиш?
— Общо сме трима, сър.
— Трима? Само толкова?
— Но и тримата сме тежка категория — обявих с най-самоуверената си усмивка.
— Хубаво. Оставете багажа в другия джип и елате с мен.
След трийсет секунди вече излизахме от летището. Покарахме около километър и половина покрай редица от големи палатки, построени на бетонна основа, големи метални контейнери и няколко сглобяеми дървени постройки. Военновъздушната база в Тузла беше тилов и оперативен център на мисията в Босна и когато ситуацията в Косово се влоши, военните решиха, че могат да я използват и за тази операция. А ако има нещо, което армията умее да прави, то е да създава големи, просторни, импровизирани градове на места, където преди не е имало нищо. Тузла беше сериозно доказателство за това. Базата беше построена като по конец, с дълги прави улици и без намек за хаоса, с който се отличават истинските градове. Наоколо се виждаха множество войници и пилоти, които тичаха насам-натам, почиваха си или се занимаваха с различни дребни задачи, и много от тях спряха да ни позяпат, докато се изнижем. Може би си внушавах, но останах с чувството, че са ни очаквали. Останах и с някакво друго чувство, защото погледите им някак си не бяха изпълнени с топлота и доброжелателност.
Най-сетне пристигнахме пред дървена постройка на два етажа с няколко знамена отпред — знак, че се използва за щаб. Джиповете спряха и всички наскачахме, а после влязохме вътре, където множество войници истерично сновяха по коридорите, закачаха разни неща по географските карти на стените, говореха по телефоните и изобщо всячески се правеха на заети, защото генералът беше дошъл и само идиот би избрал подобен момент, за да създава впечатление, че му е скучно или няма работа.
В крайна сметка попаднахме в конферентна зала в дъното на сградата, снабдена с голяма заседателна маса и елегантни столове с тапицерия от изкуствена кожа. Генерал Мърфи ни каза да седнем и ние седнахме.
Очите му преминаха в боен марш по лицата ни, докато се чудеше как да ни подхване. Приятелски или хладно? Неофициално или строго? Така или иначе, бъдещето му може би зависеше от нас, ето защо беше настъпил един от онези съдбовни моменти, за които четете по книгите. Дали да ни изплаши до смърт, или да ни накара да се влюбим в него?
Най-сетне лицето му се отпусна в нещо, което бих нарекъл „очарователна и обезоръжаваща усмивка“.