— Е, не твърдя, че се радвам да ви видя, но все пак добре дошли.
Твърде хитър компромис, бих казал.
— Благодаря, господин генерал — отвърнах от името на цялата група.
— Наредиха ми да ви окажа пълно съдействие. Приготвили сме отделна палатка за всеки. Разчистихме и една постройка, която да използвате за офис. Снощи от Хайделберг пристигнаха петима юридически помощници и те я подготвят в момента. Трябва ли ви нещо друго на този етап?
— Не мога да се сетя — казах. — Но ако ми хрумне нещо, със сигурност ще ви се обадя.
Беше доста нахална шегичка от моя страна, но вече бях взел решение как да се отнасям с него. „Приятелски“ просто не вървеше.
Устните му се свиха едва забележимо. Той огледа лицето ми, направи си някакъв извод, стана и отиде до вратата. Отвори я и вътре влезе един полковник — висок, слаб хубавец, който също беше завинтил на главата си една симпатична зелена баретка.
— Представям ви полковник Уил Смодърс, командир на Първи батальон в Десета бригада за специални операции — обяви генералът. — Той ще ви оказва постоянно съдействие.
Беше много елегантен начин да ми обясни, че лично той, генерал Мърфи, няма да ми съдейства по никакъв начин. Адски добре измислено. Почти подейства.
— Извинете, генерале, но това е неприемливо — казах.
— Моля?
— Тъй като е батальонен командир на обвинения екип, полковник Смодърс е вероятен заподозрян по настоящия случай. Моля ви, погрижете се за друг офицер за свръзка, за да не нарушим обективността на разследването.
Тук е мястото да подчертая, че военните юристи не се радват на голямо уважение сред истинските войници — онези, които служат в бойни поделения. Бойните действия са работа за истински войници, а юристите говорят много, но стрелят малко, така че гледат на нас като на неудобство, източник на раздразнение или същинско зло, но в никакъв случай като на част от братството. Това важи в още по-голяма степен за зелените барети, които са по-големи особняци и аристократи от всички останали военни. Честно казано, много рядко се случва да видите юристи и зелени барети заедно на бара да надигат бири и да разменят шегички. Като се замисля, лично аз никога не съм виждал подобно нещо.
Последваха няколко прокашляния и неловко пристъпване от крак на крак, защото полковникът току-що бе научил, че може да е заподозрян. Вероятно и преди му беше хрумвала тази мисъл, но никой не я беше потвърдил. Не беше трудно и да продължите разсъждението до точката, в която генерал Мърфи, живият пример за подражание, също можеше да се окаже такъв.
На изсеченото красиво лице на Мърфи мигновено се появи неприятна гримаса.
— Необходимо ли е това според вас?
— Според мен като адвокат абсолютно — отвърнах.
— Тогава ще назнача друг човек.
— Благодаря ви.
— Моля — заяви той.
Не звучеше искрено обаче. Всъщност вече се беше обърнал и излизаше, когато го каза. Дори май го процеди със стиснати зъби. Като се замисля, може би дори не каза „моля“, а нещо друго, което също започваше с „м“. Не бях сигурен, но останах с впечатлението, че скоро няма да ме покани да пием по нещо.
И двамата ми колеги изглеждаха объркани от тази демонстрация на неуважение от моя страна, но моментът и мястото не бяха подходящи да им обяснявам. Станахме, излязохме от сградата и след кратък преход с джипа ни оставиха в друга дървена постройка. Беше по-малка от щаба на генерал Мърфи. Всъщност беше доста по-малка, тъй като в армията подобни символи са много важни.
Когато влязохме, вътре наистина имаше цели пет дами в униформи. Те местеха бюрата от един ъгъл в друг, включваха компютри, проверяваха телефоните и разнасяха големи кашони с листове формат А4 из четирите помещения в сградата. Юридическите помощници обикновено са интелигентни, но не се отличават с висока работоспособност, така че на тези някой очевидно им беше изкарал акъла.
Една военна служителка с пагони за специалист ниво седем, което е много висок ранг сред специалистите, веднага пусна кашоните с хартия А4, които носеше, и хукна да ни посрещне.
Казваше се Имелда Пепърфийдд — доста странно име за чернокожа военнослужеща. Беше ниска, по-скоро набита, и с присвити зорки очи зад очилата със златни рамки, от които веднага ставаше ясно кой ще командва в тази сграда.
Тя вдигна показалец и започна да го размахва като шпага.
— Не ми внасяйте тези походни торби. Сложете си ги във вашите офиси или ги върнете в проклетия джип. Не ми пука, само да не са на входа на моята сграда.
— Добър ден и на теб — казах. — Сигурно не ти се вярва, но всъщност аз командвам това разследване.