В статията с изразителното заглавие „Разузнаването и външната политика — дилемата на демокрацията“ Уилям Барандс, виден експерт от Държавния департамент, описва по-късно какво представлява тази дейност.
Разглеждайки историята на ЦРУ, той отбелязва: „Американските ръководители стигнаха до заключението, че Съединените щати се нуждаят от организация, способна да решава някои задачи с помощта на средства, които са между обикновените средства на външната политика и откритата въоръжена намеса.“15 С други думи, Конгресът обедини и шпионажа, т.е. събирането на разузнавателни данни в чужбина, и „специалните операции“, наречени много сполучливо на Запад „мръсни номера“ и включващи широк кръг от политическа, икономическа, полувоенна и пропагандна дейност, под покрива на едно ведомство. ЦРУ е напълно легализирано правителствено учреждение, пряко подчинено на държавния глава — президента, и ползващо се с неговата пълна и безусловна подкрепа.
Опасността, че ЦРУ няма само да събира информация, но и ще определя политическия курс, подчертава видният американски наблюдател Дж. Кук, се засили поради двойствените функции на ведомството. От самото начало ЦРУ представлява „двуглаво чудовище“ и опасенията на сенатора М. Тайдингс са съвсем основателни. Администрацията и Конгресът на САЩ действително за пръв път в историята на човечеството обявяват „мръсните номера“ за държавно дело и още тогава узаконяват използването на всякакви средства за намеса във вътрешните работи на други страни. И характерното тук е, че опитът, който САЩ вече имат в провеждането на тайни операции, им позволява, както се струва на ръководителите на американската администрация, да поставят пред ЦРУ по-големи по мащаб и по-сложни по съдържание задачи, включително и свързани с организирането на убийства на ръководители на чужди държави.
Законът от 1949 г. практически лишава постоянните комисии на Конгреса от възможността да се намесват в дейността на ЦРУ. Конгресът не е длъжен да контролира тайните операции. Председателите на комисиите по въоръжените сили и по бюджетните средства имат право да се обръщат към ЦРУ с въпроси за дейността му, но това съвсем не значи, че ЦРУ е длъжно непременно да отговаря. Във всеки случай интересуващите се никога не са виждали официалните директиви на СНС по разузнавателната работа, а без тях трудно може да се разбере истинската роля на ЦРУ в провеждането на външнополитическия курс на САЩ и да се знае за какво точно да се пита. Имало е срещи, разбира се, при закрити врати между удостоени с високо доверие сенатори и конгресмени и ръководители на ЦРУ, но що за срещи са това не знаят дори колегите им от Капитола. Никой не знае и какви препоръки са правили законодателите по време на подобни срещи и изобщо не е известно давали ли са се някакви препоръки. Във всеки случай в Конгреса никога не се е споменавало за това. Не се е стигало и до гласуване по спорните въпроси, които очевидно са възниквали на тези толкова законспирирани срещи. Накратко, всичко показва, че дори контролът върху ЦРУ на „високо равнище от комисиите на Конгреса“ не е нещо повече от мит. А колкото до „подкомисията за наблюдение на ЦРУ“, специално създадена по онова време в сенатската комисия по въоръжените сили на САЩ, тя, както стана ясно наскоро, от години въобще не се е събирала.
По време на разискванията през 1973 г. във връзка с назначаването на Уилям Колби на поста директор на ЦРУ сенаторът Уилям Проксмайър обърна внимание на колегите си, че от Сената настояват да „гласуват слепешката“. Той заяви: „Ние фактически не разполагаме с точни сведения за г-н Колби. Не ни позволяват да се интересуваме от кариерата му и да съдим за деловите му качества. Не сме осведомени какви задачи е изпълнявал… и трябва да го одобрим за длъжност, за която знаем твърде малко…“16 Но всички подобни протести остават глас в пустиня.
По повод мотивите, накарали някои сенатори да гласуват против назначаването на Колби (те са 13 от 96), на 2 август 1973 г. в. „Ню Йорк таймс“ пише, че те биха искали да видят на поста ръководител на ЦРУ някой друг, а не специалист по тайните операции, че на Съединените щати „им е дошло до гуша от секретност, тайни идеи и тайни личности“. В края на краищата, заключава вестникът, ЦРУ трябва да направи равносметка на тайната дейност и на чисто разузнавателните си функции17.
Е. Хамилтън прави извод от разискванията около централното разузнаване: „Самата дума ЦРУ е станала синоним на думата секретност; никой външен човек не може да узнае нищо освен съвсем приблизителни данни за полето на неговата дейност. ЦРУ никога не потвърждава и не опровергава никакви обвинения по свой адрес.“18
16
Progressive, September, 1973. Уилям Е. Колби — професионален разузнавач, започнал кариерата си още по време на Втората световна война в УСС. През май 1973 г. е назначен за директор на ЦРУ на мястото на Джеймс Р. Шлезинджър, който става министър на отбраната. Като главен резидент на ЦРУ в Индокитай през 1968–1971 г. Колби ръководи американската програма за „умиротворяване“ в Южен Виетнам с кодовото наименование „Феникс“. Тази програма се осъществява от властите на САЩ и сайгонския режим с цел физическо унищожаване на кадрите на Националния фронт за освобождение на Южен Виетнам. След това Колби е заместник-директор на ЦРУ по планирането на тайните операции.