Разказвайки за минали времена, Розицки споменава съветския военнослужещ, някой си „майор Б.“, когото ЦРУ успяло да склони за тайно сътрудничество и на когото възлагало големи надежди. Като съобщава със съжаление за разобличаването на „майор Б.“ от органите за сигурност, Розицки потвърждава пълното участие в тази работа на един американски дипломат. Последният е бил кадрови сътрудник на ЦРУ и е играел ролята на свръзка (навремето въпреки преките улики правителството на САЩ упорито отричаше, че той е от разузнаването).
В съветския печат от време на време се съобщава, че органите за държавна сигурност са разкрили и обезвредили американски тайни агенти измежду съветските граждани. Тези факти не са много, но за съжаление все още съществуват.
„Разбира се, дори през периода на формирането на нови, комунистически отношения — отбелязва Юрий Владимирович Андропов през 1967 г. — може да се намерят отделни екземпляри, които по едни или други причини от личен характер или под влияние на вражеската пропаганда от чужбина стават благоприятен обект за чуждото разузнаване.“175
Американското разузнаване проявява голям интерес към малките слабости на човека, попаднал в зрителното му поле, и се мъчи да използва недостатъците или пороците му, да го заблуди, да го изплаши, използва, както пише западногерманският експерт Й. Йостен, подкуп, шантаж и дори физически и душевни изтезания, за да накара изглеждащия подходящ човек да стане предател.
За никого не е удоволствие да се рови в дребните души на предателите. Но случаите на предателство, макар и редки, са поучителни. Може да се съди какъв човешки материал използва вражеското разузнаване за вербуване, как се организира самото вербуване и как си правят сметките при подбора на хората специалните служби на империалистическите държави. Ще стане дума за един офицер, служил в съветските войски в чужбина. Преди няколко години Военната колегия на Върховния съд на СССР осъди бившия офицер от Съветската армия подполковник П. С. Попов на най-тежкото наказание. Всъщност той е започнал да умира пет години преди това, когато започва сътрудничеството му с американското разузнаване. Да умира всеки ден — от страх от разобличаване, от вътрешно опустошение. Всеки ден той облича шинела и идва в частта, поздравява се с другарите си, но е техен враг. Сведенията, които предава на чуждото разузнаване, вече работят срещу страната, на която се е заклел във вярност. Той се среща всеки месец с шефовете си от американското разузнаване и получава инструкции и пликове със „сребърници“ срещу разписки. Наистина до разписките не се стига веднага.
Докато служи във Виена, Попов тайно се среща с някоя си Емилия Коханек, от която не крие влечението си към „лекия“ и „красив“ виенски живот. След като го преместват в един град в ГДР, Емилия започва да му пише писма. Тя не пропуска случая да му изпрати поздравителна картичка, с която да му напомни за дните, „прекарани весело във Виена“. Понякога в писмата й се долавя тъга: тя пише, че много би искала да го види. Веднъж те решават да се срещнат. Уговарят се Емилия да дойде в Западен Берлин, а Попов да си издействува служебна командировка до столицата на ГДР.
След като идва в Берлин, Попов се преоблича в цивилен костюм и тайно от командуването отива в западния сектор на среща с любимата. Емилия Коханек не е на уговореното място. Чакат го обаче двама яки агенти на американската военна полиция. В столицата на ГДР се връща вече не подполковник Попов, а тайният американски агент „Макс“. По-късно той разказва при разпита:
„В определения ден отидох в командировка в Източен Берлин, откъдето без разрешение на командуването заминах за Западен Берлин. На определеното място обаче вместо Коханек към мен се приближиха двама цивилни непознати и показаха документи от криминалната полиция. Заявиха, че се намирам на територията на някакъв секретен обект и ми предложиха да продължа заедно с тях. Аз се обърках, седнах в колата и след няколко минути бях в отдела на американската военна полиция. По време на разпита, който продължи шест часа, американците ми заявиха, че съм заловен на местопрестъплението като съветски шпионин и ако откажа да им сътруднича, ще бъда изпратен на Запад. Освен това ми казаха, че тъй като съм преминал зоналната граница без знанието на командуването ми, те имат всички основания или да съобщят в печата, че съм избягал от СССР, или да ме върнат на съветските власти като човек, който е поискал, политическо убежище от американците. И в двата случая семейството ми щеше да пострада. Аз проявих малодушие и приех предложението да стана техен таен агент.“
175
Андропов, Ю. В. Пятьдесят лет на страже безопасности Советской Родины. — Правда, 21. XII. 1967.