В началото на 60-те години, когато в агенцията са открити сериозни нарушения на секретността, от нея са уволнени 26 сътрудници. На 9 май 1963г. Камарата на представителите на Конгреса приема специален закон, който дава право на министъра на отбраната да уволни всеки работник от агенцията без обяснение на причините и без право на обжалване на уволнението, в случай че възникнат съмнения в благонадеждността му.
Забулена в тайна, АНС се смята за един от най-законспирираните членове на "разузнавателната общност". "Дейността на Агенцията за национална сигурност е обвита в още по-голяма тайна от дейността на другите правителствени учреждения — твърди А. Тъли. — Операциите, които тя провежда, се пазят в по-строга тайна от операциите на ЦРУ. Като полуавтономно учреждение то върви по своя път и обикновено бюрократичният контрол не го тревожи."[70]
Още от първите дни на възникването на АНС властите правят всичко възможно нито една подробност, отнасяща се до дейността й, да не получи гласност. Занимавайки се със свръхсекретното осигуряване на тайната работа на средствата за връзка, с кодовете, шифрите и електронните прибори, днес АНС е почти анонимно правителствено ведомство, пише X. Рансъм. Името на тази организация рядко се среща в организационните схеми на администрацията на САЩ. Показателен е например следният факт. Когато Конгресът разглеждаше бюджета на военното разузнаване за 1970 финансова година, в американския печат проникнаха сведения за числеността, структурата и задълженията на РУМО. Бюджетът на АНС е разглеждан на същото заседание, но данните за него не са отразени в протокола на комисията[71].
Функциите му не се разкриват дори в нареждането на президента за създаването му. В официалните справочници на правителството на САЩ тази агенция се определя уклончиво като "учреждение, изпълняващо директивата на президента от 1952г.". В тях се казва само, че на АНС са възложени специални функции и задачи по координирането, които имат отношение към обезпечаването на националната сигурност.
Във връзка обаче с разследването, започнато от американските власти през ноември 1954г. по делото на сътрудника на АНС Д. Петерсън, обвинен в злоупотреба със секретни документи, бяха разкрити сведения за дешифрирането на правителствените кодове на Холандия от страна на агенцията.
Подробности за организацията и функциите на АНС станаха известни на световната общественост съвсем достоверно и в детайли, когато през юни 1960г. двама негови сътрудници — Бъртън Мичъл и Уилям Мартин, работили над 12 години в агенцията — поискаха политическо убежище в СССР. След известно време на пресконференция в Москва те описаха доста подробно тази организация и някои от внимателно законспирираните й функции. "От работата ни в Агенцията за национална сигурност ни с известно — свидетелствуват те в това изказване, — че Съединените щати четат успешно секретната преписка на повече от 40 страни, включително и на съюзниците си… В агенцията влиза отделът "Ало", които проучва кодовете и шифровъчните системи на съюзниците на САЩ и на неутралните страни." Разобличенията на Мичъл и Мартин разтърсиха правителствените кръгове в САЩ и станаха причина много държави, включително и преките съюзници на САЩ, да сменят спешно ключовете и системите си на кодиране.
Три години по-късно достоверността на информацията на Мичъл и Мартин потвърди и Виктор Хамилтън, работил в отдела "Ало" и обърнал се също към съветските власти с молба за политическо убежище. Той съобщи, че този отдел се занимава с разкриването на шифрите на Иран, Турция, ОАР, Либия, Тунис, Мароко, Етиопия, Судан и Гърция. Връзката между тези страни се контролира от клона на АНС на о. Кипър; станции за радиозасичане има и в Бейрут и на о. Крит. Засечените телеграми се предават по радиото през Танжер в САЩ, където се дешифрират и превеждат. В. Хамилтън твърдеше, че тогавашният представител на САЩ в ООН Хенри Кабот Лодж е изпратил в агенцията писмо, с което благодари за получената информации. По някои данни АНС има филиал и в Рим.
71
Hearings before the Subcommittee of the Committee on Approp-i Litmus. United States Senate, N. HR. 15090, 1969, p. 809–837.