Естествено в САЩ никога не се публикува точна статистика на разузнавателните полети над съветска територия, но някакви данни все пак попадат в печата. По едни данни например до 1970г. са предприети 30 такива полета. По други — в продължение на 10 години, от април 1950г., Съединените щати са извършили 81 опита да проникнат във въздушното пространство и в териториалните води на Съветския съюз. Във всички тези случаи защитниците на съветските граници успешно са преграждали пътя на неканените гости, а 20 американски самолета изобщо не са се върнали в базите си.
За въздушно разузнаване на съветската територия по това време се използваха модифицираните самолети В-36, а след това РВ-47. Те извършваха радиотехническо разузнаване в дълбочината на действие на специалната апаратура, поставена на борда. За да предизвикат, а след това да засекат работата на съветските излъчващи радиотехнически средства и да определят координатите им, самолетите шпиони често прибягваха до такава уловка: те летят към границата с голяма скорост, като демонстрират явно намерение да я пресекат. Сметката е проста: за да не изпуснат нарушителя, съветските станции ще започнат да работят и така ще се издадат. По преценка на американските специалисти предимството на самолетите В-36 и РВ-47 е в това, че те могат да носят на борда си голямо количество сложно фото- и електронно оборудване. Но самолетите от този вид имат ограничена височина на полета и следователно са уязвими от ракетите и изтребителите.
В средата на 50-те години разузнавателните служби на САЩ решиха да използват друго средство — балони, снабдени с фотокамери. Пуснати от американските военновъздушни бази в Скандинавия, Западна Германия и Турция, въздушните потоци ги поемат и понасят над територията на СССР по посока на Япония. Подобни разузнавателни акции преследват целта да бъде получена достоверна информация за разположението на съветски военни и промишлени обекти навътре в страната. Смята се, че това дава определени резултати, макар че техническите недостатъци на този метод на разузнаване и нежелателните му за САЩ политически последици са очевидни. След като свалиха няколко балона, съветските власти отправиха решителен протест, който получи широк обществен отзвук.
Наложи се ново връщане към самолетите. Но работата се затрудняваше все от същия проблем — тавана. С разработването на програмите на полетите, свързани с проникване във въздушното пространство на Съветския съюз, и с общото ръководство на създаването на необходимата за това техническа база се заема тогавашният директор на ЦРУ Алън Дълес.
"Много ни беше необходима точна разузнавателна информация — спомня си Айзенхауер през 1965г. Алън Дълес смяташе, че трябва да се създаде нов самолет за свръхвисоки полети за въздушно разузнаване. През ноември 1954г. Джон Фостър Дълес, Чарли Уилсън, Алън Дълес и други съветници ме помолиха да одобря продължаването на програмата за създаване на 30 самолета за свръхвисоки полети на обща стойност 35 млн. долара. Много от конструкторските работи бяха вече на привършване. Аз одобрих това начинание."[87]
Ведомството на Алън Дълес определя изискванията, на които трябва да отговаря подобен самолет, а след това, използвайки връзките си във военните среди, привлича за участие в тази програма като партньори висши представители на Пентагона и ВВС. Голяма част от работата по проектирането и разработването на самолета, наречен Ю-2, се извършва в Детройт, щата Охайо, в авиационната база Райт Патерсън. ЦРУ сключва договори с редица конструктори.
Кларънс (Кели) Л. Джонсън, виден конструктор от компанията "Локхийд еъркрафт", успява да създаде принципно нов самолет, който може да лети много по-високо над пределите на досегаемост на известните по онова време ракети и прехващачи. През август 1955г. машината преминава първите летателни изпитания, като задоволява необходимите изисквания и дори надминава някои от тях. ЦРУ става притежател на първите десет дозвукови самолети разузнавачи за свръхвисоки полети, модел Ю-2, които полагат началото на авиационните подразделения със специално предназначение.