— А къде ще намериш този мравчи мед? — полюбопитства Педро.
— Ето в тая купчина.
— Та това е мравуняк!
— Да, така е — отвърна Карминильо и силно удари с ножа си един неголям конус, който се издигаше на няколко крачки от тях.
Острата стомана сякаш разряза топка масло и свали върха на конуса.
— А медът къде е? — нетърпеливо попита Педро. — Освен големи и малки мравки и тия отвратителни личинки, с които могат да се хранят славеите, друго нищо няма.
— Грешиш! — отвърна Карминильо. — Виждаш ли ето тия мравки?
— Тия ли? Дето са се надули като болни от воднянка? Ама че гадост!
— Да, това е именно африканският мед. Гледай сега как се яде.
И Карминильо извади от гнездото десетина огромни черни мравки. Издут беше само коремът, докато предната част на тялото и малката главичка имаха миниатюрни размери. Всъщност гърдите и главата като че ли принадлежаха на някакво друго животно. Като откъсна главата с пръсти, Карминильо пъхна корема на мравката в устата си.
— Какво правиш? — изплаши се Педро.
— Ям мед! — спокойно отвърна инженерът. — Опитай и ти, пък тогава ще видим какво ще кажеш!
Недоверчиво и нерешително юристът последва примера му. Но едва пъхнал в устата си тялото на насекомото, и той с възхита извика:
— О, Света Богородице! Та това наистина е мед! Сто пъти по-сладък от онзи, който познаваме!
И започна безпощадно да унищожава необикновените медоносни африкански мравки. Обаче Карминильо не му позволи да се наслади докрай на мравчия мед.
— Достатъчно! Достатъчно! — спря го той. — Нека бъдем умерени.
— Защо? — попита го Педро, като лакомо поглеждаше безпомощно сновящите мравки.
— Този мед, приятелю — наставнически добави Карминильо, — има определени свойства и предизвиква силна реакция. У мнозина, дори при незначителна доза, могат да се появят червени пъпки по тялото, тоест ортикария.
— Ами да, това е от мравчия мед! Сигурно има и мравчена киселина? — изплашено попита Педро.
— От мравчия мед ти можеш да се опиеш, както от цяла бутилка ракия. А какво ще те правим тогава? Не забравяй, че сме в страна, където нямаме приятели, а враговете ни са колкото искаш и трябва да сме нащрек!
С въздишка Педро се подчини на тоя разумен съвет. Продължиха да вървят напред, като се промъкваха през храсталаците. Едва бяха изминали и неколкостотин крачки, когато Янко даде сигнал да спрат.
— Какво има? — шепнешком го попита Карминильо, като го доближи.
— Араби! Рифиоти! — отвърна тихо циганинът. — Цял отряд! И да не се казвам Янко, ако тоя отряд не е тръгнал да търси именно нас. Отпред, както виждам, на мехари е същият арабин, чийто приятел убих миналата нощ. Позна ли го, Цамора?
Като приклекна на едно коляно, циганинът посочи с ръка към оная страна, където далеч надолу, по склоновете, бавно като змия се движеше голям отряд арабски конници. Сред отряда се различаваше забулена с качулка фигура, качена върху красива мехари.
— Да бягаме! — каза в настъпилото мълчание Карминильо. — След не повече от четвърт час те ще бъдат тук и ако не успеем да се скрием, край на нашето пътуване.
— Познавам тия места — обади се Янко. — Тук наблизо, върху гребена на тая скала, има една кула, така й казват, това е гроб на един марабут, свещено място. Там живее една жена от нашето племе, която арабите смятат за магьосница. Ако се доберем до нея, преди да са открили следите ни, тогава може би ще се спасим.
— Но как ще стигнем там? Ще ни трябват крила — поклати глава Педро.
Карминильо на свой ред разгледа огромната стена, която се изпречваше на пътя им. Изпърво погледът му бе угрижен, но скоро засия.
— Глупости! — отвърна решително той. — Комуто е мил животът, няма нужда от крила. Смятам, че ще можем да се изкачим на скалата.
— Да, но как? — като се почесваше по тила, попита Педро.
— Засрами се! Станал си неузнаваем! — отвърна Карминильо. — Не си ли спомняш като юноши как се катерехте като котки? Не помниш ли? Е, нашите планини не отстъпват на африканските скали. Виж! Ето нещо като пътека, по която ще можем, макар и трудно и не без риск, да се изкачим.
— Може би на небето? — засмя се Педро на находчивостта си. — Ти забрави, че с нас е и Цамора.
— За мен не се безпокойте, сеньори! — бързо отвърна момичето. — Аз съм свикнала със скитничеството и с рисковете. Където минете вие, мъжете, там спокойно ще мога да мина и аз, хитаната танцувачка.
И бегълците запълзяха по почти отвесната скала, като използваха всяка издатина, всяка дупка, всяка вейка на израслите из пукнатините дръвчета. Не може да се каже, че изкачването бе леко: почти всеки момент рискуваха да паднат от главоломна височина.