— Какво има? — попита насмешливо студентът, като размахваше тежката китара, готов да я стовари върху главата на циганина.
— Не пипай Цамора! — процеди през зъби циганинът, но все пак отскочи към ъгъла. — Прегръщай момичетата от твоята раса! Не се допирай до циганката! Иначе…
— Иначе какво? — със същата насмешка го попита студентът.
— Иначе ножът ми ще опита вкуса на твоята кръв.
— О-хо, каква заплаха! — засмя се студентът. — Моля, Янко, не се сърди! Но знаеш характера ми. Побеснея ли, като нищо мога да стоваря китарата върху главата ти.
Циганинът трепна настръхнал, той бе готов да се нахвърли върху врага си. Но в този миг хитаната повелително извика:
— Назад, Янко! Назад! Или ще забравя, че си моят млечен брат!
— Нека първо те пусне! — настояваше Янко, като гневно гледаше студента. — Не е негова работа да се грижи за твоята безопасност! Аз отговарям за теб пред вожда на нашето племе!
— О-хо, значи, признаваш, че си специално изпратен да ме следиш! — гневно извика Цамора. — Засрами се, Янко! Знаеш, че мразя шпионите!
— Не съм шпионин. Имам пълномощия…
— Какви? Циганинът наведе очи.
— След време ще станеш моя жена…
— Аз — твоя жена? Никога! — почти яростно извика момичето. — Аз съм свободна да се омъжа за когото си искам. Сърцето ми никога не ще ти принадлежи!
— Но и на друг няма да принадлежиш!
— А кой може да ми забрани?
— Племето!
— Но ти не си племето! Нямаш право да ми заповядваш!
— На помпите! Потъваме! — отново прозвуча заповедта на капитана.
— Карминильо! — обади се от един ъгъл на каютата другият студент. — Остави това. Не виждаш ли какво става с кораба ни?
— Да, ние потъваме — отвърна загрижено Карминильо. — Тоя проклет контрабандист, капитанът, не иска да се раздели дори с част от товара си. Ако се изхвърлят в морето поне тридесетина от сандъците с оръжие, което тоя испанец кара на враговете на Испания, нашата орка би се задържала още малко, а през това време може нещо да стане…
— Струва ми се, че моряците настояват капитанът да им позволи да изхвърлят поне половината от товара в морето. Какво ще правим?
— Трябва да помислим. Не смятам, че ние, пътниците, трябва да се месим в тяхната работа — вдигна рамене Карминильо.
В същото време неколцина от моряците започнаха да вадят от трюма тежки сандъци, пълни с пушки, револвери, патрони, саби и барут. Зърнал ги, капитанът в миг грабна секирата и като изпадна в състояние на истински бяс, се нахвърли върху едного. Със силен удар разцепи главата му.
— Разбойници! — изрева като звяр. — Крадци! Всеки сандък струва триста песети! Искате да изпиете кръвта ми ли? Спрете! Спрете или всички ви ще избия!
— Но ние ще потънем, ако не освободим кораба от товара!
— Не разрешавам!
Неуправляван от никого, корабът затанцува несигурно сред бушуващото море. Огромни вълни с гръм се нахвърляха върху него и довършваха всичко, което срещнеха по пътя си. Отсрещните оръдия не преставаха да пращат смъртоносните гранати. Светкавици заслепяваха всички. В такъв миг капитанът иЗпусна секирата и се строполи на пода. Едва успя да се хване за едно въже. Той видя как всичко се понесе със светкавична бързина към водата. Събра сетни сили и се изправи. Имаше късмет. Бе оцелял. Краката и ръцете му бяха здрави. Осъзнал за миг положението, в което бяха изпаднали, капитанът отчаяно се хвана за главата. Нямаше време за паника. Втурна се към кормилото. В същия миг, когато вече бе уловил кормилото, оръдието на канонерката зловещо гръмна. Само след няколко секунди гранатата се пръсна над палубата на осъдения на смърт кораб. Едно парче от нея със съсък проби гърдите на капитана и заедно с къс кърваво месо изхвръкна през гърба му. За кораба настана последният час. Нова вълна го грабна, изправи го почти вертикално, понесе го към купчина скали и го изхвърли върху тях.
Мачтите рухнаха с трясък. Бордът се разцепи и от зиналите рани на разпрания корпус на „Кабилия“ излетяха сандъци, бурета, торби. Вълните подхващаха всичко това, тласкаха го към скалистия бряг, като го изхвърляха върху крайбрежния пясък.
Канонерката, откъдето ясно се виждаше какво бе сполетяло „Кабилия“, изпрати още два-три снаряда, за да я доунищожи окончателно, но гранатите не стигнаха до нея. А беше и безсмислено повече да се стреля. Явно на канонерката разбраха това, защото тя веднага се обърна и излезе в открито море, като остави на вълните да довършат разрушението на нещастния кораб.
Още два-три часа бесня бурята. Още два-три часа вълните безмилостно разбиваха вече полуразрушения корпус на „Кабилия“, като продължаваха да изхвърлят на пустинния бряг дъски, сандъци, бурета и торби. Но, чудно, корабът все още се държеше. Бе здраво заседнал, хванат като в клещи между два камъка, и бавно се рушеше. А бурята, заситила своята ярост, започна да отслабва. Вятърът стихваше. Морето се успокояваше. Ето че и слънцето блесна през гонените от вятъра облаци. Но това бе прощалният лъч на дневното светило, което вече се оттегляше за почивка. На палубата излязоха четири човешки фигури. Това бяха четиримата вече познати ни пътници от каютата, които по чудо се бяха спасили.