Лъвът отново изрева, готов за повторен скок.
В същия миг край гората се появи някакво светло привидение. Всъщност това бе висока, стройна жена, цялата в бяло. В бледото сияние на луната блесна остър ятаган в ръката й. Стъпките й бяха твърди и спокойни, в тях имаше непоколебима решителност. Пристъпваше тихо, леко, също като някакъв нощен призрак.
Карминильо, на края на сетните си сили, помисли, че това са предсмъртни халюцинации.
— Благодаря ти, смърт, избавителко моя! — простена той. — Цамора, сбогом! Умирам, без да мога да ти кажа колко те обичам!
Но нека се върнем малко назад и проследим другите герои от този разказ — предателя Янко и старата циганка Сиза Саба, както и претендентката за трона на циганското царство — красивата хитана Цамора. Читателят помни, че и Цамора заедно с испанците бе пленена от рифиотите. Вождът, който бе заместил убития Абдала, даде някаква заповед на двама войници. Те вързаха пленничката за седлото на един кон, възседнаха своите коне и я подкараха встрани от пътя.
Известно време вървяха мълчаливо, като че ли не обръщаха внимание на пленената. Но всъщност те зорко я следяха, макар и крадешком. Бледа, с разкошни, разпилени черни коси, падащи изпод забрадката, хитаната също мълчеше.
— Хасан! — обърна се единият войник към другаря си.
— Какво има, Ахмед?
— Хасан, виждал ли си в живота си по-красива жена от нашата пленничка? Имало ли е в дома ти такава хитана?
— Тя е наша пленничка, не забравяй това! — с негодувание му отвърна Хасан. — Тя е пленничка на цялото племе. Затова не ме занимавай с нейната красота! Тя не ме интересува!
— А мен ме интересува! — горещо отвърна Ахмед. — Ти вече си стар и харемът ти е пълен с жени. Богат си и можеш да си купиш каквито си искаш робини. Докато аз съм беден и в харема ми има само две жени. На едната лицето е обезобразено от шарка. Втората е стара негърка, грозна като гробищен призрак. А аз съм млад и не съм безразличен към младите и красиви жени!
— И какво си намислил? Ние сме длъжни да предадем пленничката на определеното от старата магьосница място.
— Длъжни? — иронично повтори думите му Ахмед. — В името на какво сме длъжни, Хасан?
— Трябва да се подчиняваме на заповедите на вожда, Ахмед!
— Ами ако не признавам авторитета на вожда? Ако неговите заповеди не струват за мен и пукната пара? Аз съм свободен рифиот и над мен не тежи ничия власт освен тая на Аллах. Тъкмо тук виждам волята на Аллах: той ми изпраща желаната плячка — тази прекрасна като мечта хитана. Тази пленничка ще бъде царицата на моята душа, звездата на моя харем!
— А мен забравяш ли? — гневно извика Хасан.
— Какво искаш да кажеш? Не те разбирам — възмути се Ахмед.
— Забравяш, че аз съм по-стар от теб и това старшинство ми дава по-големи права върху плячката, отколкото на теб!
— Какво? Искаш да ми оспориш пленничката? — изрева още по-настървено Ахмед.
Хасан, бърз като светкавица, улови ятагана си и заканително го размаха над главата му.
— А, така, значи! — задъхвайки се, изкрещя Хасан. — Смяташ, че не умея да въртя ятагана? Чакай, чакал такъв!
И в миг се хвърли върху Ахмед. Остриетата на двата ятагана се кръстосаха.
И двамата бяха отлични фехтовчици, изкуство, което дори в яростта си те владееха безукорно. Нападаха и се бранеха, нанасяха удари и ги парираха. От съзнанието им не изчезваше една картина: голи европейки, красива плячка и пир на победители в името на Аллах. Със затъкнати в поясите старовремски пищови.
Първата схватка мина без резултат. Само по лъскавата кожа на единия от конете струйна алена кръв. Животното бе ранено.
Като се поотдръпнаха встрани, рифиотите се изгледаха кръвнишки, готови за нов удар. Цамора, която се бе поокопитила, следеше с мрачноискрящ поглед ожесточения бой и с бледи устни шепнеше проклятията си, като от все сърце желаеше смъртта и на двамата.
Те отново се сграбчиха. Схватката трая само миг. Ятаганът на Ахмед бе нанесъл дълбока рана в лявото рамо на Хасан. Върхът на ятагана на Хасан пък бе пронизал гърдите на младия разбойник и се показа на гърба му между лопатките.
Ахмед се наклони, плъзна се по седлото и падна с главата надолу. Конят му изплашено отскочи встрани. Кракът на смъртно ранения се закачи в стремето. Подплашеният кон като стрела полетя, влачейки тялото. Главата на войника докосваше земята и глухо кънтеше от ударите по камъните. Най-сетне стремето се развърза и Ахмед се простря на земята. Конят му, силно треперещ, спря на две крачки и с кръвясали очи гледаше своя потънал в кръв господар.