— Наричаха я „ла бела Сонора“ — изпревари я с отговора си момичето.
— Да, така ме наричаха — изфъфли старицата. — Това бях аз. Бях некоронованата царица на Испания. Поклонниците ми ме отрупваха щедро със злато и брилянти, в моя чест поетите пишеха стихове и поеми, а младежите се надпреварваха да спечелят сърцето ми в рисковани дуели.
— Боже мой! Нима ти си Сонора! — изплашено извика Цамора. — Не може да бъде!
— Не можеш да повярваш? Хахаха! Защото Сонора бе красива като зората, като най-светлата звезда на лятно небе, а пък аз съм грозна и страшна като смъртен грях! Хахаха! — екна зловещият смях отново.
Цамора не можеше да повярва на очите си и в недоумение продължаваше да я гледа.
— Не ме гледай така. Аз бях Сонора! Аз царувах над цяла Испания. Но какво ми стана? Защо трябваше да избягам с човека, който ми обещаваше блаженството на рая? Защо повярвах в уверенията му за вечна любов, когато ме биеше, тъпчеше младото ми тяло с крака и ме държеше под ключ? Затвор бе моят дом, купен с моите пари. Този нерадостен живот ми докара тежка болест, която погуби красотата ми!
Цамора продължаваше да я гледа, но вече състрадателно.
— Да, красавице! Тоя, който ми отне всичко — и сърцето, и красотата, и младостта — избяга. Такъв е моят нерадостен разказ. Тъжно, красавице! Хахаха! — отново зловещо прозвуча смехът й.
Цамора тъжно поклати глава.
— Това става с циганката, когато напусне своя род заради чужди хора, които винаги се оказват наши врагове. Така завършва всяка любов, подарена на човек не от нашето племе! Да. Тежка клетва лежи върху дъщерите на древното племе от планините на Инд. Ако циганка даде сърцето си на човек, роден в равнината, клетвата тутакси ги настига. Проклети, триж проклети са!
Цамора трепна, но веднага се опомни.
— Не се плаша от клетвите ти, стара вещице! — отвърна тя гордо. — Който сипе клетви без основание, те падат върху главата му!
— Хахаха! — смееше се дрезгаво магьосницата. — Аз проклинам теб, ти проклинаш мен… Но аз те обичам, красавице! Независимо, че открадна моята слава, че твоето появяване затъмни чара на Сонора. Днес е празник за мен, голям празник! Имах възможност да видя своята съперница! Сега си в моите ръце, красавице Цамора! И вече няма да излезеш оттук, не, ти никога не ще се върнеш вече! Хахаха!
Цамора я гледаше с все по-голямо недоумение и ужас!
— Но аз съм добра — продължаваше магьосницата. — Аз съм твоят ангел хранител. Гостоприемна съм! Сега ще празнуваме. Такъв е старият ни закон. Ще те нахраня и ще те напоя! Ще те напоя с виното, от което кръвта пламва и кара сърцето да бие сладко… Хахаха! Пий, красавице! Пий от моето вино!
И магьосницата, като се завъртя из полупразната стая, извади от някакво кьоше бутилка от тъмно стъкло и я поднесе до устата на момичето. Цамора с отвращение отблъсна бутилката.
Част от течността се разля по гърдите й. И изведнъж колибата се изпълни с остра, замайваща миризма.
— Аха! Отказваш! — изписка ядосано бабата. — Мислиш, че това е отрова? Е, да! Трябва да ти призная, че е отрова. Но сладка отрова, която не убива тялото, а носи забрава и предизвиква сладостни мечти. Ето, и аз ще пийна! Погледни!
И магьосницата изпразни бутилката наполовина.
— Когато намеря тревите, които дават тоя вълшебен сок, аз ликувам! — добави бабата. — Погледни как отново се подмладявам, как отново ставам предишната красавица. Нима не виждаш как бръчките на лицето ми изчезват, как силно блестят очите ми, колко гъвкаво и стройно става тялото ми?
Цамора с ужас и отвращение гледаше все по-бързо опиващата се магьосница. С тихо хикикане старата легна на пода и запълзя като змия, без да изпуска изпразнената вече бутилка от костеливата си ръка.
— Скоро ще дойде синът ми — напевно нареждаше тя. — Моето синче, красавецът ми Журба Янко. Когато ни види двете, ще се изненада. Няма да може да различи коя от двете е по-хубава: Цамора или Саба Сонора? Хахаха!
Изведнъж бабата помръкна и гласът й гневно се извиси:
— Ти си крадла! Ти похити моята красота! — викаше в пристъп пияната старица. — Но почакай, змийо! Ще ти избода очите ей с тия нокти! Ще залея лицето ти с отрова, та нищо да не остане от красотата му, ще изгоря атлазената ти бяла кожа. Ще ти оскубя цялата къдрава коса! Нищо да не остане от теб! Нищо!
И олюлявайки се, тя се надигна и запристъпва несигурно към Цамора. През всичкото това време момичето напрягаше всички сили, за да развърже ръцете си. Но бе успяла само да поохлаби малко възлите. Тайно от бабата тя почти бе прегризала въжето на едно място.
Съзнанието за наближаващата опасност върна на момичето всичките й млади сили. Старата видя, че Цамора се отвързва и с вик се нахвърли върху нея. Но Цамора пъргаво се извърна и със силен удар в гърдите я повали. Магьосницата Саба като котка яростно се нахвърли и сграбчи за косата своята съперница.