— Да не говорим повече за това, сеньори — с явно неодобрение помоли хитаната. — Направих това, което бях длъжна да сторя, и нищо повече! Доволна съм, че успях да дойда навреме. Но ако продължавате да ми напомняте за случилото се, ще ви намразя.
— И двамата ли? Или само мене? — лукаво я погледна Педро. Сетне добави: — А какво стана със сърцето и ръката, Цамора? Аз съм беден, но честен студент. От благородна фамилия. Като завърша университета, ще получа добро място, ще си обзаведа собствен дом. Тогава ще ми трябва добра домакиня, която да умее да ми готви любимите ястия.
— Че защо ще ти е нужна тогава Цамора? Не можеш ли да си вземеш някоя икономка?
— Е, да. Но преди всичко ще ми трябва жена, храбра като Цамора. Жена, която да умее…
— Да се справя с лъвове!
— Какви лъвове? — безгрижно махна с ръка Педро. — Има и по-страшни двуноги зверове.
— Кои имаш предвид? — поинтересува се Карминильо.
— Ами кредиторите. Забрави ли? Колкото до мен, предпочитам да се срещна с цяла дузина лъвове, отколкото с двама кредитори. Ако се оженя за Цамора, убеден съм, че всичките ми кредитори скоро ще разберат с кого ще си имат работа, и ще преценят, че е съвсем безполезно да си искат обратно старите ми дългове по техните разбойнически полици. Нали така, Цамора?
— Не! — рязко отвърна хитаната, като сключи витите си вежди.
— Е, нищо — успокои се сам Педро. — Няма да свърша със самоубийство след жестокосърдечния отказ на една красавица.
— Млъкни, дърдорко! — прекъсна го Карминильо, комуто не харесваха тия шеги.
— Защо трябва да мълча? Та аз съм гладен, пък гладният стомах настройва печално. А печалното настроение може да се прогони с весел разказ. Затова ще продължа. Впрочем, приятели, сеща ли се някой какво стана с нашите познайници?
— С кои, дърдорко?
— Думата ми е за магьосницата, която Цамора изпрати в пропастта, и нашия верен спътник Янко. Нали когато отидохме в колибата на магьосницата, за да поговорим приятелски с Янко, видяхме, че ямата, в която бе паднала Саба, е празна. Някой бе извадил бабата от там. Ясно е кой е бил този.
— Янко, разбира се, кой друг!
Да, и това се потвърди от някои следи, останали от престояването на Янко в тази колиба: празната му лула, празната тютюнева кесия. Ясно е, че циганинът е извадил от ямата Саба, която при падането е била само зашеметена. И са се спуснали да ни гонят… Учудва ме само как не са успели да ни намерят, когато Цамора, след като уби лъва и освободи нас, нещастните осъдени на смърт… от търбуха на биковете…
— Хайде, затвори си най-сетне устата — навъсено го сряза Карминильо. — Нали знаеш поговорката: за вълка говорим, а той в кошарата. И без това сме в такова окаяно положение — без оръжие, ако не смятаме двата ятагана и празния пистолет, които Цамора донесе, без пари, без храна, окъсани като просяци…
— Ами! Ятаганът е отлично оръжие — запротестира вечно спорещият юрист. — Вярно е, че облеклото ни не е твърде за пред хората, особено след престоя ни в търбуха на биковете. Но нали все пак го почистихме, доколкото можахме, пък и Цамора приложи своето женско изкуство. Нима не закърпи тук-там дрипите, така че сега представляваме доста живописна гледка. Само сме за сцена, представлението трябва да си изберем. Защо трябва да казваме, че положението ни е отчаяно? Не, не съм съгласен! Докато човек е жив, не бива да се отчайва! Освен това, както ни се иска да вярваме, испанските войски се придвижват към нас. Вярно е, че от съотечествениците ни делят само вражеските сили, т. е. тълпата конни и пеши рифиоти, които, както ми се струва, искат да се противопоставят на испанците… И все пак, защо да не се надяваме на добър изход?
— Винаги трябва да се надяваме, че по-доброто е пред нас, Педро! — наставнически каза Карминильо. — Но не трябва да пренебрегваме и лошото, което може да ни дебне.
— Не споделям твоя песимизъм, приятелю!
— Погледни, дърдорко! — със суров тон прекъсна лекомисленото бърборене на Педро приятелят му Карминильо.
— Боже мой! — простена вцепененият юрист. — Но те отиват на явна смърт! Те и не подозират тук засада!
— Да, нашите братя дори не подозират какво ги чака тук.
— Но ние, ние не можем ли да ги предупредим, Карминильо?
— По какъв начин? Ако имахме пушки, но и тогава изстрелът едва ли би ги предупредил за опасността от засада в дефилето.
— Какво можем да направим? Как да им помогнем? — питаше припряно Педро.
— Нищо! Остава само да бъдем очевидци на драмата, която предстои да се разиграе, и толкова Безсилни сме!