Докато водеха този разговор, луната ярко освети планини и долини, гори и поляни, проходи и пропасти.
И нашите герои можаха да видят с всички подробности фантастична картина: голям пехотен отряд с четири полски оръдия навлизаше в прохода Гран Лупо. Друг, още по-голям отряд с две планински батареи се намираше на два-три километра зад първия. Връзката между двата отряда се поддържаше от слаби артилерийски части.
Това бе експедицията на генерал Мартини, която имаше за Цел да завземе върховете на планината Гуругу и да я очисти от разбойниците и да отмъсти за разбойническото нападение срещу испанската концесия Мелила. През миналите няколко дни испанците бяха водили няколко сражения с рифиотите. Храбрите планинци бяха събрали многобройна кавалерия и проявиха отчаяна твърдост, като подхвърлиха и резиденцията на опасността да бъде обсадена и превзета с щурм.
Но отлични ездачи, те се оказаха доста лоши стрелци. Затова пък испанците разполагаха с многобройна планинска и полева артилерия, с помощта на която напълно разгромиха дуарите на рифиотите. Недисциплинираните тълпи от полудиви чергари не издържаха и се разбягаха на вси страни, щом испанските гранати започнаха да ги обсипват. Така испанците успяха да нанесат на рифиотите чувствителни загуби в отделни сражения. Увлечена от евтино спечеления успех, испанската войска обаче забрави съветите за благоразумие и опасността от засада. През тази септемврийска нощ й предстоеше жестока разплата, задето пренебрегна коварството на врага.
Как бе допуснато цяла дружина от полка, командван от такъв опитен военен като полковник Лареа, да се отдалечи толкова от главните сили, без да вземе предпазни мерки в тая удобна за засади планинска местност — това и до днес не е изяснено. Но фактът бе налице: около осемстотин пехотинци с четири оръдия през тази нощ влязоха в прохода Гран Лупо.
Известени много по-отрано от своите разузнавачи за движението на испанците, рифиотите струпаха грамадни маси от двете страни на прохода. Нашите герои, които бяха на доста по-високо място от рифиотите, отлично виждаха огромните им отряди, скрити зад естествени и нарочно направени скривалища над прохода.
— Карамба! — извика Педро. — Та рифиотите са десет пъти повече от испанците! Но те са планинци и са много по-лошо въоръжени от нашите войници. При това нямат топове. Така че превъзходството е на страната на нашите!
— Боя се, че не е така! — тъжно отвърна Карминильо.
В този миг планините като че ли оживяха. Всичко се раздвижи. Като че ураган профуча над прохода. По даден сигнал от някаква скала върху испанската колона се изсипа градушка от куршуми. Последваха камъни и дървета.
Предната испанска колона се обърка и смути. Но изходът от прохода бе отрязан: мнозина рифиоти бяха залегнали там и стреляха по всеки войник, който ги доближеше. В същото време многобройна конница незнайно откъде навлезе в долината и огради главната колона, като не й позволяваше да мръдне нито стъпка.
— Боже мой! Защо мълчат нашите топове? — притеснено прошепна Педро, уловил се за главата. — Та това е повече от ужасно!
Защо наистина мълчаха испанските топове?
Отговор на този въпрос даваше грамадата трупове, издигаща се до испанските топове: избрани стрелци рифиоти съсредоточиха адски огън в местата, където бяха оръдията. Конете бяха моментално избити. Един след друг падаха артилеристите, без да успеят да напълнят оръдията.
Испанците се хвърлиха на нож, за да си пробият път, но този опит предварително бе осъден на неуспех: те трябваше да изкачват стръмни склонове, заети от рифиоти, а планинците стреляха срещу тях отгоре надолу, иззад прикрития, без да бъдат засегнати от испанския огън. Скоро куршумите на рифиотите пратиха испанците чак в дъното на прохода. Тогава испанските войници се опитаха да си пробият път на запад. Но и този опит пропадна, защото пред колоната израснаха цели пълчища въоръжени с ятагани и револвери планинци. Наистина, те бяха принудени да отстъпят под натиска на пехотинците, но само стъпка по стъпка, сетне се пръснаха и тогава върху испанците връхлетя една истинска жива лавина — конницата на рифиотите.
Редовете на испанците се топяха, докато пълчищата на рифиотите се множаха. Главната колона се опита да се притече на помощ на своите другари още щом започна боят в прохода, като си проправяше път с гранати, но топовният гърмеж не вършеше кой знае каква работа, защото обстрелваха бързо движещата се конница на рифиотите.
Тази конница се струпваше пред колоната, обсипваше я с дъжд от куршуми, изчезваше за миг, както се бе появила, и отново се събираше, за да се хвърли в нова отчаяна атака.