Всички опити да се вдигне плочата, бяха несполучливи: тя бе изключително тежка за силите на трима души. А може би се вдигаше с някакъв секретен механизъм? Но да се намери този секретен механизъм беше почти невъзможно, щом не се знаеше предварително неговата тайна.
Цамора, чувствайки се тъй близо до целта, бе готова да се отчае. Но Карминильо й каза няколко ласкави думи, като й обеща, че ще измисли нещо след кратката почивка, от която имаха голяма нужда и тримата, и тя се успокои. Като си отдъхнаха малко, Карминильо поиска от Педро и хитаната всичките патрони, които все още се търкаляха по джобовете им.
— Какво смяташ да правиш с тях? Да не стреляш по плочата? — запита Педро.
— Да стрелям? Не, с куршум тук нищо не бихме могли да направим! — отвърна Карминильо. — Но да я разбием с барут — това да! Струва ми се, че барут имаме достатъчно.
И той извади всичкия барут от патроните и събра значително количество. Сетне с помощта на ятагана проби малка дупка в края на плочата, насипа в нея барута, като го натъпка добре и предварително прокара фитил от усукано тънко копринено парцалче, и запали този импровизиран експлозив.
И тримата бързо се отдалечиха от опасното място. Само след няколко мига зарядът експлодира. Над развалините на древния храм се издигна сив пушек, полетяха и се пръснаха на всички страни камъни и суха глина. Когато димът се разнесе, инженерът с чувство на пълно задоволство посочи на другарите си Дупката, която се откриваше на мястото, където бе плочата. Това бе входът за подземието на храма.
Пред очите им се откри цял подземен храм с няколко големи и по-малки зали. Стените бяха покрити от безкрайни редове йероглифи.
На пода в най-голямата зала се виждаше грубо издялана и покрита не с йероглифи, а с клинообразно писмо плоча. Тя се оказа значително по-лека от онази, която трябваше да разбиват пред входа, и с общите усилия на тримата беше отместена встрани. Пред тях се откри продълговат гроб, а в него — увит в полуизгнил плат — скелет на човек с почти гигантски ръст, със златна диадема на голия череп.
— Ето го моя заветен талисман! — извика с радост Цамора, като сочеше лежащия върху гърдите на гиганта необикновен предмет, който напомняше по форма вретено. — Това е древният тотем на нашето племе! Най-сетне той е в ръцете ми! Най-сетне той е мой! Сега вече моето племе не ще ми откаже да бъда негова царица! — викаше в радостен изблик Цамора.
Момичето от сърце се радваше на талисмана. Не така обаче мислеше практичният юрист.
— Гробът, който е може би отпреди повече от петстотин години — започна сериозно да обяснява той, — е тъй нареченото „рее пулиус“, тоест ничия собственост. Или пък става собственост на онзи, който пожелае да го вземе по право. От името на хитаната Цамора, деветнайсетгодишна, родена в Севиля, по професия танцувачка, аз като неин довереник и упълномощено лице встъпвам във владение на тоя гроб и всичко, което се намира в него. Черепът и костите на блажения почтен покойник не са ни нужни. Почивай в мир, мили приятелю! Но това, което е погребано с теб, моля, да се предаде нам!
И Педро извади от гроба една дълга огърлица от едри изумруди, нещо подобно на броеница ох тъмночервени рубини, една гривна от масивно злато, обсипана с едри брилянти, пръстени, които можеха да служат за гривна върху някоя по-тънка ръка, някаква мрежичка от злато — изящна изработка, покрита с бисери. Някои от тях времето бе разрушило, защото още при първия допир се разпаднаха и превърнаха на прах, но други бяха все още запазени. Само бисерите дори представляваха голямо богатство.
— Ти си вече най-богатата жена, Цамора — каза Педро, като й подаваше намерените съкровища. — Тук са заключени най-малко петстотин хиляди франка. Поздравявам те!
— Приемам поздравленията ти, приятелю Педро! — отвърна с лъчезарна усмивка хитаната. — Но аз. . . не за тия богатства. . . Тия скъпоценности могат да останат в гроба на вожда на Седемте племена! Аз ще се задоволя само с талисмана!
— Какво крие този загадъчен талисман? Разкажи ни историята му — полюбопитства Карминильо. — Ти много пъти си обещавала, Цамора, да ни разкажеш за това!
— С голямо удоволствие ще ви разкажа всичко — живо отвърна хитаната. — Щом сега разполагам с талисмана, вече имам много права, които преди ми бяха отнети, и сега мога открито да говоря за това, за което преди бях длъжна да пазя пълно мълчание. За съжаление, това, което ще ви разкажа, далеч не е цялата тази странна история. Изобщо днес почти никой не знае легендите докрай, историите, свързани с нашето племе и неговото скитничество по света. Мога да ви разкажа само онова, което зная от моята майка. И така, според нейните думи ние, циганите, известни скитници по света, навред свои и навред чужди, водим началото си от съюза на някакъв храбрец от страната на чудесата — от Инд или Индия, с някаква египетска принцеса. Индусът се наричал Map Аменготеп, а жена му била египтянката Цамора. Съюзът на принцесата с индуса не бил по волята на египетските жреци. Принцеса Цамора била дадена под съд, защото издала някакви свещени тайни от древната страна на пирамидите, тайни знания на йероглифите: изкуството да се предават мисли от разстояние, изкуството да се четат чужди мисли, изкуството да се приспива човек в дълбок сън и да се извикват у спящия ясновидски сънища и така нататък. За това провинение принцесата я чакало смъртно наказание: трябвало жива да я зазидат в подземията на пирамидата, построена от собствения й баща. Но нещо се случило и смъртното наказание било заменено с вечно изгнание, а така също били изгонени и нейният съпруг, децата, слугите и робите й. От онова време тия изгнаници, които приели името хитан, шитан или житан, се скитат по света. Те са навред свои и навред чужди. Те нямат своя родина, но затова пък целият свят е техен. След време, когато циганите се размножили и увеличили доста, те се разделили на седем главни рода, или племена, и на други второстепенни родове. Кога циганите са минали в Европа? Легендата разказва, че това станало по време на кръстоносните походи. Тогава започва и жестокото преследване на нашето племе. Обвинявали ни в сношения със злите духове, в магьосничество, в разпространЯване на заразни болести и в какво ли не още… Затваряли ни, гилотинирали ни, морели ни с глад, изгаряли на кладите хиляди от нас, давели ни в реките, в блатата, тровели ни, сякаш сме диви зверове. Но нашето племе е плодовито. Така сме успели да се съхраним досега. Когато се образували седемте рода, всеки род имал свой вожд, или цар. Те се избирали, но били непременно от оная фамилия, която имала родствени връзки с Аменго-теп и принцеса Цамора. Загрижени за съдбата на своите сънародници, преди хиляда години седемте рода цигани си избират на общо събрание край Магдебург общ вожд на Седемте съединени племена. Той бил най-старият от рода на Аменготеп и му дали същото име — Аменготеп. Тоя цигански император е трябвало да се скрие в страна, където не можели да проникнат враговете на циганите, и в неговите ръце се събрали богатствата на Седемте племена. Той имал право да определя пътуването на дадено племе, като му определял и съответната територия, където да се засели. На тая територия, за да не си навлекат гнева и проклятията на своите съплеменници, не можели да се заселват цигани от другите родове. Родът на Аменготеп II е управлявал циганите около петстотин години. Сетне започват разпри и раздори. Циганите престанали да се подчиняват на заповедите на императора, който се скрил в Египет, сред фелахите и арабите. И тогава именно се появява този тайнствен талисман, който току-що намерихме в гроба. Според легендата този талисман е принадлежал на царица Цамора. Него е могла да наследи само жена. И жената, която притежава този талисман, може да стане царица — царица на оня род, към който принадлежи. Тогава, в памет на египтянката Цамора, тя придобива и правото да си избере съпруг, дори ако той е чужденец. Как е бил погребан талисманът с трупа на последния потомък на индуса Map Аменготеп — аз не зная. Обаче зная, че моята майка цял живот мечтаеше да се сдобие с този талисман… и да напусне своето племе. „Жената циганка — казваше майка ми — е робиня на племето. А аз не искам да остана робиня. Искам да имам право да разполагам сама със себе си, без да моля племето за позволение и съгласие!“ Бедната ми майка! Не можа да осъществи мечтата си: тя имаше силни врагове и един от тях, някой си Архаз, струва ми се, погуби майка ми, защото не се съгласила да му стане жена