— Това не е важно! Ти не си царица, за да си избираш мъжа, за когото ще се ожениш! Ти си длъжна да се подчиняваш на заповедите, които давам аз, вождът на племето!
— Но аз имам право да стана царица — възразих му категорично.
— Само ако намериш талисмана! Но това няма да ти се отдаде!
— Не, ще го намеря непременно! — беше моят отговор.
И оттогава се зарекох на всяка цена да го намеря. Минаха години, а аз все още не можех да узная къде е погребан последният цигански император, последният потомък на рода Аменготеп и Цамора.
Едва тази година узнах тайната от една стара циганка от Унгария, която бе дошла в Севиля, за да умре там, където се бе родила преди повече от един век. Така тръгнах да го търся. Останалото вече знаете.
— Да, останалото знаем! — отвърна Карминильо.
Нашите пътници прекараха нощта край развалините на храма и решиха да се промъкнат в Мелила, като се движат нощем по планинската област на Гуругу, а денем се крият в дебрите. Този план явно криеше доста рискове, но друго по-разумно не можеше да се предприеме. По съвета на Карминильо, който с общото съгласие бе, така да се каже, отговорен водач на малкия керван, пътниците и следващия ден прекараха край развалините, за да могат чак на мръкване да потеглят.
Щом се стъмни, Карминильо даде заповед за тръгване. В това време Цамора пожела още веднъж да види гроба на последния император на циганите и помоли другарите си да не я придружават.
— Да не правиш там заклинания? — засмя се Педро.
— Не! — отвърна момичето. — Аз не вярвам в заклинания. Аз отдавна вече не съм циганка… Но искам да се помоля за душата на Map Аменготеп.
И тя с леки стъпки се отдалечи и скри в развалините.
Настъпи здрач. Всеки миг трябваше да изгрее луната. Наоколо цареше зловеща тишина. Като че двурогият Гуругу бе изпълнен с призраци, излезли от гробовете.
— Защо ли се бави толкова? — нетърпеливо попита Педро. — Вече трябва да тръгваме!
— Е, почакай малко. Щом се върне, и тръгваме!
Чу се лек шум. Някой доближи камъните, на които бяха седнали двамата испанци.
— Най-сетне — избъбра Педро, като ставаше. — Можем значи да тръгваме!
— Не бързате ли много, сеньори? — чу се от тъмнината язвителен и насмешлив глас, в който испанците веднага познаха гласа на Янко.
И в същия миг тълпа рифиоти се нахвърли върху двамата испанци. Те изтърваха оръжието си, преди да помислят за съпротива. Набързо ги вързаха като пеленачета. Особено усърдие прояви оня рифиот, който бе станал вожд на племето Бени Асан след смъртта на Абдала.
— Нашите привети, неверници! — язвително извика той на пленниците. — Както виждате, отново сме заедно. Бяхте се изхитрили и избягахте, но… Нима ви е лошо при нас? Защо искате да изоставите другарите си, които ви обичат — продължаваше да се подиграва рифиотът.
Испанците нищо не му отговориха. Тогава зад групата рифиоти се появи Янко, за когото се бе уловила сгърбената Саба.
— Къде е Цамора, кучета? — запита той, като ритна Карминильо с върха На обувката си в хълбока.
— Тя не е при нас — отвърна късо Карминильо.
— Лъжеш! Лъжеш, куче! — изрева циганинът и отново ритна жестоко испанеца.
Но това бе последният му удар. Тъкмо циганинът се бе навел над испанеца, за да го заплюе в лицето, когато Карминильо се изви с такава сила, че въжетата, с които беше вързан, изпращяха и се скъсаха. Изправи се като пружина и заби главата си в корема на Янко.
Неочаквал такава пъргавина от вързания испанец, Янко се строполи на земята и се затъркаля с охкане и скърцане на зъби. Рифиотите се разсмяха.
Когато Янко се посъвзе и отново доближи испанеца, вождът на рифиотите грубо го отстрани, като рязко му заяви:
— Достатъчно! Той е наш враг, но е човек храбър! А теб те бива само с беззащитни да се оправяш! Махай се!
— Но вие ми обещахте аз да се разправям с тях, както намеря за добре! — запротестира Янко.
— Да, но не и в неравностоен двубой. Ние сме мъже! Ако искаш, ето ти ханджара ми. Прережи му гърлото! Това е твое право! Но не се гаври с пленените, които са сто степени над теб, цигански чакал!
Янко, скърцайки със зъби и мятайки зли погледи наоколо към рифиотите, грабна ножа, но скоро го захвърли.
— Не, не бих искал да свърши толкова бързо. Искам да се наслаждавам на мъките му! — каза той със сатанинска усмивка. — Нека моли смъртта час по-скоро да го избави от мъките. Все ще се намери тук някоя яма, в която да хвърлим тоя червей, като изхода ще затворим с камъни.
— Нека бъде по твоето желание! — отвърна вождът.
— За последен път кажи: къде е Цамора! — питаше гневно Янко. — И не мисли, че можеш да ме излъжеш. Знам, че беше при вас, кучета! Видях я преди половин ден. Успях да изпълзя между камъните почти до самото място, където бяхте вие, без да ме видите, и чух вашите гласове. Кажи къде е Цамора! Кажи или ще те убия, без да ти дам и минута повече. А другарят ти ще освободя. Къде е Цамора? Питам те за последен път!