— Как? На лъвове? Ти си луд!
— Да, така е. По-точно миришат техните леговища. Но защо се учудваш? Забравяш ли, че не се намираме в Севиля, нито в Мадрид! Не лежим на сянка заедно с кучето, не свирим на китара и не танцуваме. Тук е мароканският бряг на Африка, което ще рече, че сме на територия, където се подвизават знаменитите планински разбойници — рифиотите, където и днес лъвове, чакали, хиени и други подобни дребни зверове не липсват.
— Благодаря за лекцията! Но ти наричаш лъвовете дребен дивеч? А кой според теб е едрият, Карминильо?
— Слонът, носорогът и мамутът, за които казват, че и сега обитавали Северния полюс. Още китът, кашелотът, морската змия…
— Погледнете, сеньори! — прекъсна ги Цамора, която често сънуваше Испания, сянката и китарата, за които говореше Карминильо.
— Аха! Как ти се вижда това, Педро!
— Господи, какво ли е това? Котка?
— Лъвчета, скъпи! И то твърде прилични! А някъде наблизо вероятно се спотайват и техните родители, които не ще закъснеят да ни посетят и се нагостят богато с нас!
— Доста страшничко — обади се Педро. — Нямам ни най-малко намерение да ставам гощавка нито на хиени, нито на лъвове.
— Тогава? На работа! Хей, Янко, не стой със скръстени ръце!
— Какво трябва да правя, сеньор? — грубо откликна циганинът.
— Преди всичко пречукай тия котки с приклада на пушката. След това ще трябва да барикадираме входа на пещерата. Та ако дойдат лъвовете, да не ни сварят съвсем неподготвени.
И четиримата бързо се заловиха за работа. Докараха до пещерата сандъците и буретата от товара на загиналата „Кабилия“ и издигнаха висока стена, която донякъде можеше да ги предпази от внезапно нападение. Труповете на двете лъвчета, убити от циганина, бяха хвърлени в морето, но вълните си поиграха с телата им и отново ги върнаха на брега.
След като свършиха с барикадирането, нашите герои започнаха по-усърдно да оглеждат пещерата. Педро и Карминильо, напускайки кораба, предвидливо бяха взели не само оръжие, но и запазели ацетиленови фенери, които сега осветиха пещерата. Тя представляваше само част от огромен лабиринт. Целият бряг от около сто и петдесет метра бе нарязан от по-малки или по-големи пукнатини.
— Ако на тоя бряг живеят лъвове — каза Карминильо, — тогава би трябвало да има път нагоре. Натам лъвовете вероятно отиват за плячка, а сетне по някоя пътека се спускат надолу, в своето безопасно скривалище. Може това да не е пътека, а тунел. Но все едно, ние ще трябва да намерим път, за да се измъкнем от тоя капан! Надявам се Янко да намери този излаз.
— Кажи ми, Карминильо, какво имаш против циганина? — попита го Педро.
— Аз? — малко смутено отвърна Карминильо. — Така ти се струва. Трябваше да попиташ по-скоро какво има Янко против двама ни? А ето и отговора ми: боя се, че Янко е наш смъртен враг.
— Какви основания имаш да твърдиш това?
— О, Господи! Нима си сляп, та не виждаш? Той претендира за ръката на Цамора и у всекиго, който се доближи до момичето, вижда свой съперник.
Педро се усмихна.
— У всекиго ли, Карминильо? А защо не се нахвърля срещу мен? Аз спокойно разговарям с красивата хитана. Но доближиш ли ти до Цамора, очите му гневно блясват. А и ти, драги ми приятелю, не гледаш доброжелателно на Янко.
Карминильо леко се изчерви.
— Говориш глупости! — смутено избъбра той, като бързо се извърна и през рамо продължи по-тихо: — Не крия. Цамора ми харесва. И то от момента, когато я видях. Мисля, че съдбата ми ще бъде свързана с нейната.
— Каква стана тя? Вместо да си скитаме волно с китарата из нашата родина, тръгнахме да гоним вятъра чак в Африка. Тая дяволска работа няма да е на добро…
— Страх те е, че попаднахме в Мароко?
— Мен ли? Ни най-малко. Еднакво бих се радвал, ако бяхме попаднали в Америка, в Австралия или в Африка, както е в случая. И двамата сме млади, здрави, свободни. Не разполагаме кой знае с какви средства, но все се намира по нещо. Няма защо да бързаме да завършим учението си, та веднага да се затворим в някоя канцелария или да потънем в тежка и досадна работа. Освен това аз, Педро Алварес, намирам, че Испания се изражда: някога нашите прадеди са скитали по цял свят, преживявали са такива приключения, завладявали са цели империи. Днес на света няма по-неподвижен народ от нашия. Сега вече испанците не познават света, а и тях не ги познават навсякъде. Но в жилите ми, Карминильо, тече кръвта на някогашните конквистадори и аз нямам нищо против още десетина години да бродя по света. С китара през рамо, с кама в джоба, с шепа дребни пари, с младежка жажда. С такива средства можеш да отидеш и накрай света!
— Е, ако не накрай света, то поне до рифиотите, приятелю!