Жак Барбери
Тайнствените какавиди
„…тялото може да се сравни с изречение, приканващо ви да го накъсате на части, за да може чрез поредица от безкрайни анаграми, отново да се възстанови неговото истинско съдържание.“ /ХАНС БАЛМЕР — „Кратка анатомия на образа“/ Теодорюс Панталок току-що бе установил смъртта на момичето. „Май трябваше да се пробвам като лекар или да стана автомобилен състезател… Всичко друго, но не и да практикувам тоя скапан занаят!“ — Какво става, докторе? Нещо нередно ли има? С едната си ръка инспектор Блениц го потупваше по рамото, а с другата се чешеше по носа.
— Моля?… Попитах ви дали всичко е наред.
— Да… да… Куршумът е засегнал крайчеца на аортата. Вътрешен кръвоизлив. Мога ли вече да си тръгвам?
И в същото време, докато ставаше, той забеляза някакъв странен израстък върху щитовидната жлеза, но вече нямаше сили да продължи по-нататък своите изследвания.
Коридорът вонеше на болест и смърт. Сградата бе построена едва преди десетина години, но стените вече бяха олющени, покрити с отвратителни петна мухъл.
Твърде бързо се разкапват болниците… Дори и камъкът се поддава на разложението. Този проклет допир със смъртта! Още не съм станал на тридесет и пет, а имам чувството, че съм на шестдесет години. Жена ми се чука със старец… Мамка му и скапан живот!
Започваше отново да става свадлив. Дори и в мислите си. Време беше да отиде в някой бар и набързо да изгълта няколко бири. За малко да забрави за своята работа. Да помисли повече за Леа и за пицата с морски плодове, която тази вечер биха могли да опитат в ресторанта на Лоренцо.
Вратата на асансьора се отвори.
Тъкмо щеше да влезе в кабината, лъхаща на етер и разложение, когато задръстеният от храчки глас на инспектор Блениц разкъса живата представа за наливна бира.
— Само за миг, докторе. Искам да ви помоля за една услуга.
Теодорюс се обърна и зловонният дъх на инспектора отведнъж го лъхна в лицето, сякаш го бяха ударили с бич. Последният изглеждаше изнервен и настроението му веднага зарази Теодорюс Панталок.
Инспектор Блениц се почеса по носа, после огромната му лапа махна във въздуха и сграбчи някаква въображаема животинка — невидимо насекомо, — тихичко прелитащо между двамата мъже.
— Та, ето какво… Току-що ме помолиха да направя контраекспертиза на едно тяло, което трябва да бъде откарано в крематориума след час или два… Отдавна мина обяд, но работата е спешна, така че, ако искате да ми помогнете… няма да е за дълго.
И с пресъхнало гърло Теодорюс Панталок се намери в служебния асансьор на път за моргата.
Какво беше казал инспекторът? Приземния етаж… Наляво или надясно от вътрешното дворче? Вече не си спомняше. Тоя чиновник с огромна, мазна мутра бе намерил начин да се измъкне незабелязано, оставяйки го да свърши само някаква работа, която дори не влизаше в плановете му за деня!
Труп 57, Мирей Одепен. Внезапно поведението на инспектора му се стори необичайно… Ами кой щеше да подпише заключението от контраекспертизата в качеството на полицейски служител?
Той преглътна и сякаш от камък, слюнката Застърга по пресъхналото му песъчливо гърло. Служебният асансьор беше огромен — подземна гробница? — и миришеше отвсякъде на прогнило. Като автомат Теодорюс Панталок бе натиснал копчетата за приземния етаж. От известно време изпитваше усещането, че действителността, сивкаво брашно, наядено от ларвите на житоядец, изтича през пръстите му. Той загребваше с шепи от това брашно и всеки път в дланите му оставаха по няколко червейчета — миниатюрни и мърдащи. Нуждата да изпие една бира ставаше непоносима. Повдигна му се и вратите на асансьора се разтвориха.
Очакваше да бъде заслепен от ярката светлина на лятното слънце, тежка, пронизващо бяла и прецедена през прозорците на вътрешното дворче, но го посрещна милувката на множество жълти, неонови лампи, пръснати по напуканата повърхност на висок таван. Залят с бетон и сив.
Силно зашеметен, той сведе очи, избягвайки отведнъж да обгърне с поглед цялата стая. Най-напред успя да различи само наровете — бели, поставени върху застлания с лъскави плочки под, — после видя и телата: бледи и вдървени. Веднага се обърна, за да извика асансьора и — страхът го накара да затрепери и мълчаливо да се помоли за капчица алкохол, — застина при вида на най-близкия нар.
Тялото бе разчленено. Липсваха му едната ръка, челюстта и половия орган. Коремът беше разпорен, а вътрешностите грижливо отделени и подредени в коремната кухина.
Дали това не е някаква огромна зала за дисекции?…Трескаво затърси копчето за извикване на асансьора. А после ужасът впи своите куки и шипове от слонова кост отзад във врата, и тила му. Металните стени и отвесни подпори бяха гладки.