Болезнено и неумолимо гладки.
— Не се опитвайте и да помръднете!
Заповедта беше безапелационна; Теодорюс Панталок се вкамени на мястото си. Бе убеден, че в сегашното си положение, дори и да мръднеше малкото си пръстче, картечен откос щеше да го накъса на парчета.
— Кацна върху крака на Берни-Разпорената Мутра. Разкошна е!
Озадачен, Теодорюс се осмели да направи боязливо движение назад с главата… И видя една огромна пеперуда, кацнала върху крака на най-близкия труп. Не можа да се овладее и целият потрепера. Пеперудата отлетя.
— Нали ви казах да не мърдате, глупако!
Тогава той забеляза стареца, който ругаейки тичаше между наровете, размахващ в ръце огромна мрежа за пеперуди. Насекомото се носеше на всички посоки, пърхайки тежко им въздуха с огромните си криле. Мрежата чертаеше черни арабески над лъскавите маси. Задните криле на насекомото извиваха в два дълги израстъка, които отчаяно ръкомахаха и разместваха зловонния въздух, спарен от миризмата на трупове.
За миг Теодорюс Панталок си помисли, че ще загуби съзнание.
— Готово, хванах я!… Хванах я!
Някаква черна, безформена маса риташе в гънките на мрежата. Старецът се обърна към Теодорюс като се усмихваше, размахвайки гордо своята плячка.
— Ето, значи ще можем да се почерпим по този повод — заяви той с победеносен глас, — какво ще кажете за една хубава, освежаваща бира?
И макар че небцето му бе пресъхнало като кладенец в пустиня, Теодорюс Панталок още веднъж неубедително затърси най-малката грапавина или издатина по метала, по бетона, която можеше да позволи повикването и разтварянето на асансьора… Бягството.
Без съмнение бирата оказваше своето въздействие. Странен феномен, сякаш по навик тя се изливаше в него и бавно, но сигурно изсушаваше кожата му. Възможно колкото се може повече той бе избягвал да повдига глава, задоволявайки се да наблюдава само как нивото на светлото пиво намалява в бутилката. После се бе втренчил в стареца, мъчейки се да не поглежда към дъното на стаята и към редиците с трупове.
Старецът се усмихваше.
— Можеш да ме наричаш Каса Бира — каза му той между две глътки. — Те всички използваха този прякор. Няма никакъв смисъл да го променям, не е ли така?
Тогава Теодорюс забеляза потрепването, тиковете, изпънатата подута кожа.
— Кои са те!
— Останалите научни работници, асистентите, опитните животни, всички…
— Опитните животни… Какви опитни животни?
— Чуй ме добре… Всъщност, как се казваш? Теодорюс, Теодорюс Панталок.
— Чуй ме добре, Теодорюс, по-добре е веднага да ти кажа, че не мога да отговарям на такъв род въпроси. Така че, пийвай си биричката и тихомълком изживявай своята болка. Когато получа нареждания относно твоята личност, тогава ще му мислим…
— Нареждания ли… Какви нареждания?
— Току-що ти казах да не задаваш въпроси. Колкото по-малко отговори получиш, толкова по-големи ще са ти шансовете да излезеш оттук.
Теодорюс вече бе приключил с четвъртата 6утилка, но зад зараждащата се мъгла страхът отново се появи.
— Слушайте, аз наистина не знам как, нито защо се озовах тук и разговарям с вас…
— Аз също не го знам, представи си. Но сигурно има някакви причини. Навярно си видял нещо, което е трябвало да остане невидимо за твоите очи…
Теодорюс веднага си спомни за странната подутина, която бе забелязал върху щитовидната жлеза на момичето. В същия миг се чу някакво сухо пропукване. Теодорюс бързо извъртя глава към мястото на шума и видя как единият от труповете се размърда. Бутилката бира се изплъзна от дясната му ръка, внезапно омекнала като охлюв.
Шишето експлодира, оплисквайки краката му с бира. Пръсвайки тънки струйки гной, трупът рязко се свлече.
На дисекционната маса, върху която до преди малко се бе намирало тялото, сега сгърчена се бе проснала някаква кафеникава, пихтиеста и космата грамада, напомняща смътно на морски рак. Грамадата скочи върху белия бетон на пода и започна безредно да се разхожда наоколо.
Каса Бира веднага бе скочил и въоръжен с дълга желязна пръчка бе хукнал към кафеникавата грамада.
И в момента, пращейки със стави и ругаейки, той удряше с всички сили, разпръсквайки жълтеникави и окървавени останки плът към девствено чистите стойки на дисекционните маси.
Теодорюс повърна, после загуби съзнание.
Мъжът шептеше в мрака на стаята. „Позволяваш ли ми да те наричам Лиза? Искаше ми се майка ми или пък дъщеря ми да се казват така, или поне жена ми! Ти не можеш да ми откажеш това. В замяна, аз ти давам моята плът.“