До него под влажните, черни чаршафи от чиста китайска коприна спеше жена му — дълбоко и непробудно. „В мозъка ми ти разкъса центъра на Любовта, Лиза… за да си направиш там удобно гнездо. Чувствам кат миниатюрното ти, покрито с перушина тяло се раздвижва. Иска ти се да излезеш?… Чакай… Ето! Внимавай, пази се да не се одраскаш в моите хрущяли, тялото ти е толкова крехко… А сега внимавай и със зъбите, лапичките ти са толкова нежни на моите устни…М-мм-м-м! Гъделичкаш ме. Надявам се, че тъмнината е достатъчна за твоите златисти, нежни очи. Но къде отиваш?. …Ах! Охо! Дали там, където се намираш, е също толкова хубаво, колкото в моя мозък? Не, естествено, аз знам, че ти правиш това единствено, за да ми доставиш удоволствие…“ До него, под влажните черни чаршафи от чиста китайска коприна, спеше жена му — дълбоко и непробудно. Той погледна тънката сребърна нишка, която свързваше Лиза с нейното убежище отвътре в черепа му. „Едно обикновено захапване и ти със сигурност ще умреш, любима моя. Ти си сляпа… Ала много скоро ти самата ще разкъсаш моите очни нерви, за да стана и аз на свой ред сляп. Тогава в дълбокия мрак ние ще се обичаме, а любовта ни ще бъде безгранична…“ Мъжът за последен път погледна жена си. „Жалко, че ти не се казваш Лиза. Това може би всичко щеше да промени…“ Превъплъщението стана за миг. Теодорюс Панталок премига с очи. Най-напред видя тавана, много високо, после дългите редици от блещукащи неонови лампи, към чиито метални капаци се бяха полепили мрежи от паяжини. Той беше изтегнат на някаква студена и твърда повърхност. Изправи се рязко и за малко да се строполи от дисекционната маса. Труповете продължаваха да бъдат на мястото — подредени, разрязани. Само за миг той се беше надявал, че е напуснал този отвратителен кошмар…
Куцукайки, Каса Бира се приближаваше.
— Какво стана, малкият, май загубихме съзнание?
Каса Бира му протягаше бутилка. Теодорюс машинално я пое.
— Какво беше това… нещо?
— Анаморфозен1 вторичен продукт.
— Какъв какво?
— Ама я ми кажи, на теб постоянно ли трябва така да ти се повтаря?
— Не, безполезно е… Всичко, което искам е да си тръгна, да напусна това място. Все има някакъв начин да се излезе оттука, нали?
Каса Бира се бе смъкнал до най-близката маса.
— Не ми се вярва… колкото и да премислям, засега не виждам никакъв начин да се излезе оттука.
Изтерзан, Теодорюс се нахвърли на стареца.
— Но какво означава целият този цирк? — изкрещя той, сграбчвайки Каса Бира за бялата риза. Няколко копчета хвръкнаха. — На какво прилича тоя мръснишки номер?
Слисан, Каса Бира бе застинал безмълвен. Някаква странна и необяснима тревога го мъчеше и той кривеше лицето си. Теодорюс отпусна ръце, завладян също от мъчително безпокойство. Явно не беше само той причината за внезапната промяна в поведението на стареца.
— Бързо — изпъшка последният. — Гърбът ми. Виж какво имам на гърба! Безпомощен, Теодорюс отново бе въвлечен в безумния порой на събитията. Той заобиколи стареца и отзад видя да се подмята и извива нещо като набъбнала, дълга и черна опашка, точно на нивото на кръста.
— Е, какво има?
— Има… нещо като…
— Какво? Казвай бързо, дявол да го вземе!
— Някакъв голям, черен и месест израстък… Прилича ми на опашка.
— Майка му стара… Измъкни я, хайде, размърдай се, изтръгни тая гадост от мене!
Теодорюс доближи ръката си, едновременно вцепенен и отвратен от мърдащия израстък. Пръстите му се сключиха около черната плът. Беше мека и хлъзгава. Той дръпна и отстъпи, поднасяйки другата си ръка към устата, готов да повърне.
Животното се гърчеше на земята. Напомняше смътно на голяма пиявица. Някакво черно, слузесто тяло, с широка и беззъба уста, която отчаяно хапеше наелектризирания въздух.
Кракът на Каса Бира жестоко се стовари и пиявицата изсъска.
— Гадна животинка! Знаеш ли как ме е яд на такива неща? — Той вдигна лицето си към Теодорюс. — Аз съм заразен, малкият. Разбираш ли? Заразен!
Теодорюс нищичко не разбираше. Не можеше да отвори уста. Не желаеше нито да говори, нито да мълчи. Може би искаше да се събуди? Да, беше точно това: да се събуди и забрави за този отвратителен кошмар, на който краят не се виждаше… Ръката се пъхна зад открехнатата врата, заобиколи касата и натисна електрическия ключ. Мъжът внимателно се промъкна в стаята, после успокоен, замря на мястото си, вперил поглед към стената в дъното.
Ето ти порцията месо, Октоподе… Ако успяваш все още да си откриваш устата — допълни той, като постави в краката си купа, изпълнена с люлееща с в нея каша. В неговия присмех нямаше нищо човешко, а още по-малко в „нещото“, което бе срещу него. На пода, гърчещи се в ъгъла до стената, залепнали по камъка под множество от пипала, гърбици и остатъци от смукала, се бяха проснали жалки човешки отломки.
1
анаморфоза — вид метаморфоза, при който ларвата се ражда с различен брой органи от майчиния организъм (бел.пр.)