Освободен, зъбът изпадна в ръката на Теодорюс. Вцепенен, той впи очи в него, загледа го, докато внезапно разбра, че Каса Бира беше застинал неподвижен, вкочанен. Цветът на кожата му бе станал восъчно-жълтеникав. И изведнъж тялото му се сви, огъна се. В ръката зъбът се размърда, зарита с някакви невидими крачета, а после се разцепи по дължината си. Сега тялото на Каса Бира приличаше на омачкани и отрупани на купчина стари вестници. Впечатлен, шокиран и изненадан, Теодорюс стисна юмруци. И ги разтвори едва тогава, когато усети силно изгаряне в една от дланите си.
Скорпионът отскочи на масата и изчезна под купчината вестници.
Последвалите събития Теодоръс проследи без да открие какъвто и да е смисъл в тях. Той се намираше в огромна зала за дисекции, пълна със странни животни и насекоми и едно от тях току-що го беше захапало. Ако се вярваше на Каса Бира, той вече бе заразен. Но заразен с какво? Теодорюс не се мъчи да размишлява повече по въпроса и побягна към стълбището, водещо за етажа.
Каса Бира беше излъгал. Отварянето на шлюзовата камера ставаше без никакъв секретен код. Нямаше и никакъв номер. Теодорюс просто завъртя лоста-прекъсвач и вратата се отвори.
Мъжът като автомат изкачваше стълбището; на ръба на едно стъпало кракът му се подхлъзна. Той загуби равновесие, опита се да се задържи, напразно. Чашата, чинията, гарафата, описвайки съразмерен полукръг, се прехвърлиха над парапета и полетяха към излъскания под на салона. Експлодираха.
„Дявол да го вземе и скапана работа!“ — извика той, успявайки в последния момент да се улови за парапета.
Връщайки се в кухнята, за да приготви отново закуската, той си даде сметка, че това бяха първите признаци на скорошната му смърт. „Колкото повече ракът я завладява и я разяжда отвътре, толкова повече моят живот ме напуска… Тя много скоро ще умре, а аз имам чувството, че вече съм мъртъв.“
Той внимателно постави подноса върху намачканите чаршафи край сгърченото тяло на жена си. Беше заспала.
Застинал неподвижен, облегнат на една от стените в тази единствена стая, той я съзерцаваше. И тя му се усмихваше в съня си.
Ужасът бликна за миг.
Той постави ръце пред устата си, за да заглуши вика.
На различни части по тялото кожата безшумно се беше разпукала. А после се появи и шумът — шушкащ, течен. Окосмени, учленени израстъци изникваха, разкъсвайки краката, ръцете, корема на Марта. Сгушил се до стената, той се опитваше да приспи всички свои сетива и да проникне в камъка.
— Отново подлудявам — помисли си. — Може би защото тя умира в момента и именно по този начин аз си представям смъртта.
После се чу шум от раздран плат и по цялата си дължина тялото на Марта се разцепи. Кожата на жена му — този плат крепон, — се разгъна върху кревата. И проснал се върху този плат, някакъв паяк се размърдваше — огромен и черен, треперещ. Като някакво току що родило се пиленце, той несръчно се опита да изправи слабото си тяло върху тънките си, едва забележими пипалца.
Съскащ и стенещ, паякът успя само да се изтърколи на пода.
Обезумял от любов и състрадание, мъжът се обърна към него. Препъна се.
Беше паднал по гръб. Страхът бе парализирал движенията му. Паякът се покатери върху него. Месестият му корем се опря в стомаха му, лъскавият гръден кош вече се бе долепил до плувналите му в пот гърди; гигантските щипци заопипваха лицето му.
Преди да загуби съзнание, той изпита усещането, че паякът го целуваше.
Пясъкът скърцаше в краката му. Надвиснало в зенита отгоре, слънцето се бе превърнало в огнена топка. Заслепен, Теодорюс вървеше през пустинята като не преставаше да си повтаря, че се е побъркал. Зад него вратата, през която беше излязъл, бе вкопана направо в пясъка и отвъд нея имаше единствено струпани дюни, покрити с наболи по тях кактуси и хилави храсталаци-джуджета. Той не желаеше да се връща обратно. Дори не знаеше дали това беше възможно. И без да знае защо, нито пък къде щяха да го отведат краката му, той вървеше напред. Отново бе силно огладнял и отново изпитваше жажда. Бавно, постепенно курканията на червата в стомаха му го накараха да забрави за абсурдността на ситуацията, в която се бе озовал.
Оглеждайки хоризонта във всички посоки, твърде скоро той разбра, че щеше да му бъде повече от трудно да намери вода. Беше му писнало от всичко, вече нищо нямаше никакъв смисъл. Освен, може би, смъртта? Лудостта? Тогава видя вратата. Напълно еднаква с онази, през която беше излязъл от залата за дисекция: рамката и беше вкопана в пясъка и в общ план малко изкривена встрани. Той се приближи до нея и завъртя листо-прекъсвач.