В началото не видя нищо друго, освен гъста плетеница от лиани, от гигантски листа, надвесени стволове. Като цяло пейзажът му напомняше за частица от джунгла. После няколко далечни листа потрепериха и той видя нещото да се втурва към него. То по-скоро се търкаляше, отколкото вървеше. Някакъв вързоп от плът, повече или по-малко сферичен, с множество наболи и стърчащи по него ръце и крака.
Той рязко затвори вратата и тичешком се отдалечи.
Теодорюс се беше излегнал на палещия пясък. Бе вперил поглед в горящата главня отгоре в зенита, опитвайки се напразно да прогори ретината на очите си. Гладът и жаждата бяха станали непоносими… Тогава се сети за кактусите. Разчистена от бодливата си обвивка, плътта отдолу трябваше да става за ядене… и да е пълна с вода! Той мъчително се надигна и олюлявайки се приближи към някакъв сплеснат вид Сагуаро. Ръката му тъкмо щеше да откъсна една огромна зеленикава топка, пазейки се и избягвайки многобройните и бодливи листа, когато пясъкът зад гърба му изпъшка. — Съветвам ви да действате много внимателно. Теодорюс се обърна. Един миниатюрен лъв бе застанал срещу него и като че ли му се усмихваше. — Безполезно е да правите такива физиономии… Няма да ви изям! Да се представя: едно време Жан Граншоа, биохимик. Но обърнали се по такъв начин нещата, драги събеседнико, предпочитам начаса да се прекръстя на Лъвчо. С кого имам честта? — Теодорюс… Теодорюс Панталок, бивш съдебно медицински експерт, в дадения момент смахнат. Лъвчо избухна в смях и звукът, който изскочи от гърлото му бе някаква странна смесица от стържещи чинели. Теодорюс трескаво впи зъби в месестата плът. Шумно преглътна. — Защо бяха всичките тези предпазни мерки, докато откъсна това парче от растението? Лъвчо беше седнал на задницата си и гледаше умислен. — Не става въпрос за обикновено растение с месести листа, а за елемент от анаморфния състав на Гърмящата Змия — едно време с прякор Струпеят, осъден на смърт за седем убийства. Специалността му: да содомизира трупове и в известен смисъл, ти в момента ядеш късче от неговите халюцинации.
— Всичко това е абсурдно — промърмори Теодорюс… — Аз спокойно беседвам с миниатюрен лъв на първия етаж на някаква болница, в една безкрайна пустиня, плод на халюцинациите на някакъв престъпник, превърнат в змия…
— Точно така; и се съмнявам, че Гърмящата Змия ще търпи присъствието ни твърде дълго.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Чисто и просто искам да кажа, че е за предпочитане да бъдем през цялото време нащрек. Тепърва ще започнеш да се учудваш.
Теодорюс престана да дъвче.
— Добре, да предположим така — аз не съм напълно смахнат и това, което става, е повече или по-малко обяснимо. Но в такъв случай, струва ми се, че ми липсват някои сведения, за да мога да обясня тези постоянни промени в заобикалящата ме среда, не съм ли прав?
— А всъщност е просто. Един изследовател на име Антон Равон синтезирал молекула, която, съобразявайки се с естествените пукнатини и отвори по повърхността на някои органи, въздейства върху определен пункт в модулирането на възприятието.
— Действително, изглежда просто…
— Чакай… остави ме да довърша.
Но Лъвчо не можа да довърши. На много места пясъкът започна да пуши като че ли раздвижен от лек бриз. Но за нещастие, не духаше никакъв вятър.
Дебели пясъчни питони, рогати пепелянки, кротали, пигмеи и други змии започнаха да се измъкват от своите силициеви леговища. Теодорюс рязко се изправи и хукна към най-близката врата. Лъвчо се развика след него: — Не оттам… Като се има предвид развитието на нещата, клетките на останалите опитни животни са твърде опасни… Следвай ме. Те тичаха и пясъкът пращеше и хвъркаше, изхвърляйки дим, мамби и коралови змии, бои и кобри. На Теодорюс му беше трудно да следва Лъвчо, който пъргаво скачаше между змийските гнезда. Неочаквано той самият изпита желание да тича на четирите си лапи, да скача и той сред дюните. Погледна китките на ръцете си и се изненада, че се усмихва. Бяха покрити с гъсто, сребристобяло руно. Ураган от косми беше нахлул в залата за дисекции. Изглеждаше пуста. Лъвчо беше намерил магнитния шперц, скрит близо до вратата. Отпусна го и шперцът падна от муцуната му.
— Къде ли е отишъл Каса Бира? — измърмори той, спрял се в подножието на стълбището.
— Искаш да кажеш Скорпиона?
— Скорпиона?… Значи Каса Бира е бил заразен. Ти също си заразен, доколкото виждам! Лъвчо прихна.